— Ти не вярваш ли в Бог?
— Този въпрос никога не е стоял пред нас. Ние винаги сме помнили как сме възникнали.
— Вие сте еволюирали. Ние сме били създадени.
— От един вирус.
— От вирус, който Бог създал, за да създаде нас.
— Значи ти също си вярващ.
— Аз разбирам вярата.
— Не, ти искаш да вярваш.
— Искам го достатъчно силно, за да се държа като истински вярващ. Може би точно това е вяра.
— Или доброволна лудост.
В крайна сметка на кораба на Миро не се прехвърлиха само Валънтайн и Якт. Пликт също дойде, без да я канят, и се настани в една мизерна малка каютка, където дори нямаше достатъчно място да се опъне в цял ръст. Тя беше най-особената от всички пътници — нито роднина, нито екипаж, просто приятел. Пликт бе ученичка на Ендър от времето на пребиваването му на Трондхайм като Говорител на мъртвите. Беше се досетила, съвсем сама, че Андрю Уигин е Говорителя на мъртвите и че всъщност той е самият Ендър Уигин.
Защо тази умна млада жена бе толкова привързана към Ендър Уигин, Валънтайн не можеше да разбере. Понякога си мислеше: „Може би така се раждат религиите. Основателят им не иска нищо от учениците си; те идват сами и го принуждават да проповядва.“
Във всеки случай Пликт бе останала с Валънтайн и семейството й още от заминаването на Ендър от Трондхайм, помагаше в отглеждането на децата и в научната работа на Валънтайн и през цялото време чакаше мига, когато семейството ще тръгне, за да се присъедини към Ендър — деня, който само Пликт знаеше, че ще настъпи.
И така, за втората половина от пътуването към Лузитания на кораба на Миро станаха четирима души: Валънтайн, Миро, Якт и Пликт. Или така поне си мислеше Валънтайн. На третия ден след преместването си тя научи за петия пасажер на кораба.
Този ден, както винаги, четиримата стояха на мостика. Нямаше къде другаде да отидат. Това бе товарен кораб — освен мостик и спални каюти разполагаше само с мъничка бордова кухня и тоалетна. Цялото останало пространство беше предназначено за превозване на товари, не на хора — не предлагаше дори най-обикновени удобства.
Валънтайн нямаше нищо против тази липса на възможност за уединение. Вече не хвърляше толкова много усилия в писането на подривни статии; чувстваше, че по-важното сега е да опознае Миро — а чрез него и Лузитания. Хората там, пекениносите и най-важното, роднините на Миро — защото Ендър се беше оженил за Новиня, майката на инвалида. Валънтайн, разбира се, успяваше да извлече много от тази информация — тя не би могла да остане историк и биограф толкова много години, без да научи как да извлича важни знания от откъслечни сведения.
Самият Миро се беше оказал истинска златна мина. Бе раздразнителен, троснат, объркан и пълен с омраза към осакатеното си тяло, но всичко това беше разбираемо — нещастието му се бе случило само няколко месеца по-рано и той още не можеше да се нагоди. Валънтайн не се тревожеше за бъдещето му — виждаше у него мъж с много силна воля, човек, който не се предава лесно. Той щеше да се нагоди и да оцелее.
Това, което най-много я интересуваше, бе начинът му на мислене, физическата му ограниченост сякаш беше освободила разума му. Веднага след травмата той бил почти напълно парализиран. Не можел да прави нищо, освен да лежи и да мисли. Разбира се, повечето от времето си бе прекарал в самосъжаление, в премисляне на грешките си, в мечти за бъдещето, което не можеше да има. Ала бе отделил и достатъчно време на теми, по които обикновените хора не се замислят. И точно това опитваше да измъкне Валънтайн от него на този трети ден от съвместното им пътуване.
— Повечето хора дори не се замислят за това, поне не сериозно, а ти си го обмислил — подканяше го тя.
— Това, че съм мислил, не означава, че знам нещо.
Тя вече бе свикнала напълно с гласа му, макар че речта му понякога беше влудяващо бавна. На моменти й бяха нужни огромни усилия, за да не издаде признаците на разсейване.
— Естеството на природата — намеси се Якт.
— Източниците на живота — добави Валънтайн. — Ти каза, че си мислил за това, какво означава да си жив, и аз искам да науча изводите ти.
— Как е устроена вселената и какво правим ние в нея — засмя се Миро. — Доста налудничава тема.
— Веднъж попаднахме сред плаващи ледове с корабчето ни и стояхме две седмици в снежна виелица без никакъв източник на топлина — сподели Якт. — Съмнявам се, че можеш да измислиш нещо, което да ми прозвучи налудничаво.
Валънтайн се усмихна. Якт не беше учен и размишленията му обикновено се ограничаваха с предотвратяването на дрязги в екипажа и улавянето на достатъчно риба. Той обаче знаеше, че жена му иска да накара Миро да излезе от черупката си, и затова се стараеше да предразположи младия мъж, да му даде да разбере, че го приемат сериозно.