Много важно бе точно Якт да направи това, защото Валънтайн (а и самият Якт) беше забелязала как го гледа Миро.
Якт можеше да е остарял, но ръцете, краката и раменете му бяха още яки като на рибар и гъвкавостта на тялото му проличаваше при всяко движение. Миро веднага го беше коментирал, прямо, с израз на възхищение:
— Имаш телосложение на двайсетгодишен.
Валънтайн се досети за ироничното допълнение, което Миро запази за себе си: „Докато аз, който наистина съм млад, имам тяло на страдащ от артрит деветдесетгодишен старец.“ С други думи, Якт означаваше нещо за Миро — олицетворяваше бъдещето, което можеше да очаква младежът. Възхищение и завист. Миро никога не би отворил душата си пред Якт, ако бившият моряк не се беше постарал в думите му да личат само уважение и интерес към инвалида.
Пликт, разбира се, седеше настрана, сякаш нямаше нищо общо с тях, като невидима.
— Добре — склони Миро. — Размисли за естеството на реалността и душата.
— Теология или метафизика? — попита Валънтайн.
— Главно метафизика. И физика. В нито едно от двете не съм специалист. И това не са разсъжденията, заради които си искала да ме видиш.
— Всъщност аз никога не знам какво може да ми е от полза.
— Добре — съгласи се Миро; пое си дълбоко въздух, сякаш да събере смелост да започне. — Нали знаеш за свързването на филотите?
— Знам онова, което е известно на всички. И че през последните две хиляди и петстотин години изследванията не са довели до нищо, защото с филотите не може да се експериментира.
Това беше старо откритие от времето, в което учените с мъка успяваха да догонват развитието на техниката. Студентите по физика трябваше да запаметят няколко фундаментални постановки: филотите са основна градивна единица на материята и енергията, филотите нямат нито маса, нито инерция, филотите имат само местоположение, времетраене и връзки. И всички знаеха в какво се изразява свързването на филотите. Благодарение на това работеха ансибалите, то позволяваше моменталното комуникиране между светове и космически кораби, отстоящи на милиони светлинни години едни от други. Никой обаче не знаеше защо става така и тъй като с филотите не можеше да се работи, експериментирането с тях бе почти невъзможно. Те можеха само да бъдат наблюдавани, и то единствено чрез връзките им.
— филоти — намеси се Якт. — Ансибали ли?
— Един страничен продукт — поясни Миро.
— Какво общо има това с душата? — поинтересува се Валънтайн.
Миро понечи да отговори, но се смути, вероятно от перспективата да започне дълго изказване с разкривената си, неподчиняваща се на команди от мозъка му уста. Челюстта му се размърда, устните му се раздвижиха бавно. Накрая изрече на глас:
— Не мога.
— Ще те изслушаме — подкани го Валънтайн.
Тя разбираше нежеланието му да започва дълго изказване, но знаеше, че така или иначе ще му се наложи.
— Не — отсече Миро.
На Валънтайн й се щеше да продължи да настоява, но забеляза, че устните му още се движат, макар да не издаваха звук. Нещо шепнеше ли? Ругаеше ли?
Не, разбра тя изведнъж.
Бързо си даде сметка защо е толкова сигурна. Защото бе виждала Ендър да прави абсолютно същото, да движи устни, когато издаваше безшумни команди на компютъра, вграден в кристала, който носеше в ухото си. Разбира се — Миро също имаше такова устройство и логично бе да може да говори по същия начин.
След миг стана ясно каква команда е дал Миро на компютъра си. Той сигурно бе свързан с терминала на кораба, защото на един от дисплеите веднага се появи лицето на Миро. Само че без следите от парализата, които го загрозяваха. Валънтайн осъзна, че това е било лицето му преди нещастието. И когато компютърният образ заговори, тя бе сигурна, че това е гласът на Миро, какъвто е бил, преди да пострада. Ясен. Бърз. Настоятелен. Разбираем.
— Знаеш, че филотите се сливат, за да образуват трайни структури: мезони, неутрони, атоми, молекули, организми, планети — те се свързват.
— Какво е това? — попита Якт; той още не беше осъзнал, че новият глас идва от компютъра.
Компютърният образ на Миро застина на монитора и замлъкна. Миро отговори лично:
— Поиграх си с тази джаджа. Говоря й, а тя запомня и произнася думите вместо мен.
Валънтайн си представи как Миро е експериментирал с компютърната програма, докато възпроизведе образа и гласа си точно такива, каквито са били. Какво утешение е било да се създаде такъв, какъвто би трябвало да изглежда. И колко мъчително — да вижда какъв е бил и да знае, че никога вече няма да бъде такъв.