— Какво остроумно хрумване — възкликна Валънтайн. — Нещо като протеза за личността.
Миро се изсмя остро.
— Продължавай — подкани го тя. — Независимо дали говориш ти, или компютърът, ние ще слушаме.
Компютърният образ отново се оживи и заговори с ясния, въображаем глас на Миро:
— филотите са най-малките градивни единици на материята и енергията. Те нямат маса и размери. Всеки филот се свързва с останалата част на света с един-единствен лъч, който го прикрепва към всички други филоти в следващата градивна единица на материята — мезона. Всички тези нишки от филотите образуват една-единствена връзка, която свързва мезона в следващата по големина структура — неутрон например. Нишките на неутрона образуват връвчица, която го свързва с другите градивни единици на атома, а когато връвчиците на атома се слеят, образуват въжето на молекулата. Това няма нищо общо с ядрените сили и гравитацията, нито с химичните връзки. Доколкото ни е известно, филотичните връзки нямат никаква функция. Те просто съществуват.
— Да, но отделните нишки са винаги там, слети в по-големите връзки — намеси се Валънтайн.
— Да, всяка нишка е вечна — отвърна компютърният образ.
Това я изненада (а също и Якт, ако се съди по изражението му) — как компютърът отговаряше незабавно на въпросите й. Това не беше предварително записана лекция. Сигурно бе сложна програма — да пресъздаде лицето и гласа на Миро; но да отговаря, сякаш контактуват със самия Миро…
А може би Миро бе дал някаква команда. Дали беше изпратил беззвучно отговора? Валънтайн не знаеше — цялото й внимание бе насочено към дисплея. Трябваше обаче да се обърне към истинския Миро.
— Не можем да сме сигурни, че тези нишки са безкрайни — възрази. — Знаем само, че още не сме намерили къде свършват.
— Те се сплитат в свързващите върви на планетите и филотичната връзка на всяка планета достига до звездата й, а всяка звезда се свързва с центъра на галактиката си…
— А къде отива тази галактическа връзка? — поинтересува се Якт.
Това беше стар въпрос. Децата го задаваха, когато за пръв път започваха да изучават филотите в училище. Като старата теория, че галактиките може би са просто неутрони или мезони в един много по-огромен свят, или като древния въпрос: „Ако вселената не е безкрайна, какво има отвъд?“
— Да, да — продължи Миро; този път заговори със собствената си уста. — Не това обаче имах намерение да обсъждам. Говорехме за живота.
Компютърният глас, гласът на безупречния млад мъж от дисплея, продължи:
— Филотичните връзки на веществата, изграждащи скалите и пясъка например, свързват директно молекулата с центъра на планетата. Когато обаче молекулата е включена в жив организъм, филотичният й лъч се премества. Вместо да я свърже с центъра на планетата, той се преплита с връзката на отделната клетка, а лъчите на отделните клетки са вплетени една в друга така, че всеки организъм да има едно-единствено филотично влакно, свързано с централната филотична връв на планетата.
— Това показва, че всеки отделен организъм има някакво значение от физична гледна точка — намеси се Валънтайн.
Тя бе писала такава статия веднъж в опит да разбули част от тайнствеността около филотите, като в същото време правеше някои предложения за устройството на обществото.
— Само че от това няма никаква практическа полза, Миро. Нищо не може да се извлече от това. Филотичните връзки на живите организми просто съществуват. Всеки филот е свързан с нещо и чрез него с нещо друго, което пък го свързва с трето — живите клетки и организми са просто две нива на тази взаимосвързаност.
— Да — съгласи се Миро. — Следователно всичко живо се свързва.
Валънтайн кимна. Вероятно не можеше да се докаже, но ако Миро искаше да основе на това твърдение умозаключенията си, тя нямаше нищо против.
Компютърният образ на Миро отново поде:
— Аз размишлявах за продължителността на свързването. Когато една цялостна структура се разруши — както при разпадането на една молекула например, — старите филотични връзки се запазват за известно време. Частиците, които вече не са физически свързани, остават свързани филотично за определен период. И колкото по-малки са те, толкова по-дълго след разпадането на първоначалната структура продължава това и толкова по-бавно отделните фрагменти образуват нови връзки.
Якт се намръщи:
— Мислех, че малките неща са по-бързи.
— Това е обратноинтуитивно — отбеляза Валънтайн.
— След ядрен разпад на филотичните лъчи са им необходими часове, за да се преразпределят — продължи образът от монитора. — Ако разбием частичка, по-малка от атома, за това ще е нужно още повече време.