— Точно затова е толкова трудно да приемем експериментите на гангеанските учени насериозно.
— Гангеанските експерименти са проведени внимателно и добросъвестно.
— Само че никой друг не е получил резултатите им.
— Никой не ги е приел достатъчно насериозно, за да повтори същите експерименти. Това изненадва ли те?
— Да — отговори Валънтайн, но веднага си спомни колко бе осмивана идеята в научната преса.
За сметка на това беше приета с готовност от много ненормални фанатици и включена в десетки религии. При тези условия как може някой учен да се надява, че ще получи финансиране за такъв проект? Как може да се надява да гради кариера, когато другите ще го смятат за проповедник на някоя метафизична религия?
— Не, предполагам, че не е изненадващо — поправи се тя.
Образът на Миро кимна от дисплея:
— Ако филотичните лъчи се преплитат в отговор на човешката воля, защо да не предположим, че всички филотични връзки се създават по нечия воля? Всяка частица на материята и енергията. Не е ли възможно всяко явление, което наблюдаваме във вселената, да е плод на нечия воля?
— Така надхвърляш постановките на гангеанския хиндуизъм. Това вече са идеи на анимизма. Най-примитивната форма на религия. Всичко е живо. Камъните, океанът…
— Не — отсече Миро. — Животът си е живот.
— Животът си е живот — продължи компютърната програма. — Животът е, когато един-единствен филот има силата да свърже молекулите на цяла клетка, да вплете лъчите им в един. Друг, по-силен филот може да свърже много клетки в жив организъм. Най-силни от всички са разумните същества, филотичната основа на интелекта е дори по-ясна в другите мислещи създания. Когато един пекенинос умре и премине в третата си форма на живот, точно филотът с най-силна воля запазва идентичността му и я предава от бозайникоподобното тяло на живото дърво.
— Прераждане — намеси се Якт. — филотът, това е душата.
— Във всеки случай така става при прасенцата — потвърди Миро.
— Също и при Царицата на кошера — добави образът от дисплея. — Причината да открием за пръв път филотичните връзки е наблюдението, че бъгерите комуникират един с друг по-бързо от светлината — така разбрахме, че това е възможно. Всеки отделен бъгер е част от Царицата на кошера; те са като нейни крайници, а тя е тяхното съзнание. Един необятен организъм с хиляди, дори милиони тела. И единствената връзка между тях е преплитането на филотичните им лъчи.
Валънтайн никога не се беше сблъсквала с такова виждане за света. Като историк и биограф тя, разбира се, често изучаваше народите и обществата; и макар да не беше невежа в областта на физиката, не можеше и да се похвали, че познава из основи тази материя. Може би един физик веднага би разбрал защо тази теория е толкова абсурдна. Ала, от друга страна, може би физиците бяха прекалено ограничени от аксиомите на науката и затова по-трудно биха приели идея, преобръщаща наопаки всичко, което са изучавали досега. Дори да беше вярно.
А теорията й хареса достатъчно, за да й се прииска да е вярна. Възможно ли бе от трилионите влюбени, които си нашепваха: „Ние сме едно цяло“, някои да са прави? Милиардите семейства, сплотени като една душа… колко красиво би било наистина да са такива.
Якт обаче не беше особено впечатлен от идеята:
— Мислех, че не би трябвало да говорим за съществуването на Царицата на кошера. Мислех, че това е тайна на Ендър.
— Няма проблем — успокои го Валънтайн. — Всички, присъстващи тук, знаем.
Той обаче не мирясваше:
— Смятах, че отиваме на Лузитания да помогнем в борбата срещу Междузвездния конгрес. Какво общо има това с устройството на света?
— Може би нищо. Може би много — отвърна Валънтайн.
Якт скри лице в дланите си, сетне, когато отново я поглед на, на устните му грееше многозначителна усмивка.
— Не съм те чувал да казваш нещо толкова дълбокомислено, откакто сме тръгнали от Трондхайм.
Това я порази, най-вече защото съзнаваше какво означава. След всички тези години дали Якт все още я ревнуваше от Ендър? Още ли ненавиждаше мисълта, че тя може да се интересува от неща, несвързани по никакъв начин с него?
— Когато той замина, аз останах — промълви.
Всъщност искаше да каже: „Аз преминах единственото изпитание, което има значение. Защо още се съмняваш в мен?“
Якт се стъписа. Това бе една от добрите му черти: щом усетеше, че е сгрешил, веднага отстъпваше.