— Разделените мезони не могат да съществуват достатъчно дълго в природата, за да ги изследваме — намеси се Валънтайн.
— Знам стандартните отговори — прекъсна ги компютърният образ. — Всичко това са глупости. Това са от този тип обяснения, които родителите дават на децата си, ако не знаят истинския отговор и ги мързи да го потърсят. Хората все още гледат на ансибалите като на нещо магическо. Всички са доволни, че функционират; ако опитат да разберат защо, магията може да се развали и ансибалите да спрат.
— Никой не разсъждава така — възрази Валънтайн.
— Всички разсъждават така. Дори да са нужни стотици, хиляди години, поне една от тези връзки трябваше да е прекъснала досега. Един от тези мезонни фрагменти трябваше да премести филотичния си лъч; но нищо такова не се е случило.
— Защо? — попита Миро.
Отначало Валънтайн си помисли, че инвалидът задава реторичен въпрос. Но не — той наблюдаваше компютърния образ като тях, питаше него.
— Мислех, че тази програма изразява твоите разсъждения — отбеляза Валънтайн.
— Така беше в началото — отвърна Миро. — Но вече не.
— Не е ли възможно да има живи същества, които да съществуват между филотичните връзки на ансибалите? — попита компютърът.
— Сигурна ли си, че трябва да продължаваме? — обърна се Миро към него.
Изображението над компютъра се промени — показа лицето на млада жена, която Валънтайн никога досега не беше виждала.
— Не е ли възможно да има същество, което да живее между филотичните лъчи, свързващи ансибалите на всеки свят и всеки космически кораб в човешката вселена? Не е ли възможно то да е изградено от филотични връзки? Не е ли възможно съзнанието му да съществува благодарение на въртенето и вибрациите на мезонните частици? Не може ли спомените му да се пазят във всеки компютър в човешката вселена?
— Коя си ти? — попита Валънтайн.
— Може би съм тази, която поддържа всички тези филотични връзки между отделните ансибали. Може би съм един нов вид организъм, който не събира филотичните лъчи, а ги държи свързани, за да не се прекъснат никога. И ако това е вярно, тогава, ако някоя от тези връзки някога се прекъсне, ако ансибалите някога спрат да функционират, аз ще съм мъртва.
— Коя си ти? — повтори Валънтайн.
— Валънтайн, запознай се с Джейн — намеси се Миро. — Приятелка на Ендър. И моя също.
— Джейн.
Значи Джейн не беше кодовото име на някоя подривна група. Джейн бе компютърна програма.
Не. Ако това, което беше предположила току-що, бе вярно, Джейн бе нещо повече от програма. Тя бе същество, живеещо в мрежата от филотични лъчи, което пазеше паметта си във всички компютри на вселената. Ако беше права, тогава филотичната мрежа — мрежата от кръстосващи се филотични пъчи, свързваща всеки ансибал във вселената с останалите — беше нейното тяло, нейното същество. И филотичните връзки оставаха непокътнати само защото тя го искаше.
— И така, сега питам великия Демостен, аз раман ли съм, или варелсе? Жива ли съм изобщо? Нуждая се от отговора ти, защото мисля, че мога да спра Лузитанската флотилия. Но преди да го направя, трябва да знам: струва ли си да умра за тази кауза?
Думите на Джейн накараха сърцето на Миро да се свие. Тя можеше да спре флотилията, нямаше съмнение. Конгресът бе снабдил някои от корабите си с ДМ устройството, но те още нямаха заповед да го използват. Не можеха да изпратят нареждането, без Джейн да разбере, и с пълното си владеене на всички ансибални комуникации тя можеше да го прекъсне, преди да бъде предадено.
Проблемът беше в това, че не можеше да го направи, бе: Конгресът да разбере за съществуването й — или поне да усети, че нещо не е наред. Ако флотилията не потвърди, че е при ела заповедта, нареждането щеше да бъда изпратено отново. Колкото повече блокираше тя комуникациите, толкова по-ясно щеше да става, че някой притежава невероятна власт върху ансибалните компютри.
Тя можеше да го избегне, като изпрати фалшиво потвърждение, но в такъв случай щеше да се наложи да следи всички комуникации между отделните кораби на флотилията и между нея и планетно базираните станции, за да поддържа илюзията, че войската е приела заповедта за унищожение. Въпреки огромните си способности тя скоро щеше да загуби контрол — можеше да следи едновременно стотици, дори хиляди връзки, но на Миро не му бе нужно много време, за да си даде сметка, че не е по силите й да наблюдава всички комуникации, необходими за това, дори да не се занимава с нищо друго.
По един или друг начин тайната й щеше да бъда разкрита. И докато Джейн излагаше плана си, Миро осъзна, че е права — най-лесното решение, това, което криеше най-малка опасност да издаде съществуванието си, бе просто да прекъсне всички ансибални връзки между флотилията и планетно базираните станции и между отделните кораби. Да изолира всички бойни машини и да остави екипажите да недоумяват какво става, при което щяха да са принудени да изпълняват първоначалните заповеди. Тоест или щяха да се отклонят, или да пристигнат на Лузитания без разрешение да използват „Докторчето“.