— Ти плачеше.
— Да.
— Май не вярваш, че мога да намеря изход. Мислиш, че… ще умра.
— О, вярвам, че можеш да намериш начин! Наистина. Това обаче не намалява страха ми.
— Страх, че аз ще умра.
— Страх, че ще те загубя.
— Толкова ли ще е ужасно? Да ме загубиш?
— О, Боже! — прошепна той.
— Колко ще скърбиш за мен? Час? Един ден? Година?
Какво искаше тя от него? Уверение, че когато умре, някой ще си спомни за нея? Че някой ще скърби за нея? Защо се съмняваше в това? Не го ли познаваше вече достатъчно? Може би тя бе достатъчно близка до хората, за да се нуждае от уверения за неща, които вече знаеше.
— Завинаги — отвърна той.
Сега тя се разсмя. Игриво.
— Ти няма да живееш толкова.
— Не можеш да си сигурна.
Джейн млъкна и не се обади повече. Миро остана сам с мислите си.
Валънтайн, Якт и Пликт обсъждаха току-що наученото, опитвайки се да решат какво може да означава то, какво може да се случи. Единственият извод, до който стигнаха, бе, че след като бъдещето не може да се предвиди, най-добре е да се надяват, че най-лошите им страхове са по-малко вероятни от най-добрите им надежди. Не лежи ли точно това в основата на битието?
— Да — съгласи се Пликт. — Ако не броим изключенията.
Типично за Пликт. Когато не преподаваше, тя говореше малко, но когато говореше, винаги слагаше край на разговора. Тя стана и се запъти към безнадеждно неудобното си легло; както обикновено, Валънтайн опита да я убеди да се върне на другия кораб.
— Варсам и Ро не искат да им се мотая в стаята — възрази Пликт.
— Напротив, нямат нищо против.
— Валънтайн — прекъсна я Якт, — Пликт не иска да се връща на другия кораб, защото не иска да изпусне нещо интересно.
— О.
Пликт се усмихна:
— Лека нощ.
Не след дълго Якт също си тръгна от мостика. Преди да излезе, той постави ръка на рамото на Валънтайн.
— Идвам след малко — успокои го тя.
И наистина имаше намерение да го последва веднага. Вместо това обаче остана на мостика, замислена, опитвайки се да си представи вселена, в която никое същество от нечовешки произход няма да бъде заплашено от изчезване. Царицата на кошера, пекениносите, а сега и Джейн, единствена от вида си, може би единствената, която можеше да съществува някога. Истински връх на разумния живот и въпреки това позната само на неколцина избрани. И всички те — заплашени да бъдат изтрити от лицето на вселената.
Най-после Ендър щеше да осъзнае, че това е естественият ход на събитията, че той може би не е отговорен за унищожението на бъгерите преди три хиляди години, както винаги си беше мислил. Ксеноцидът може би бе заложен във вселената. Никаква милост, дори за най-великите участници в играта.
Как можеше да си е мислила друго? Защо трябваше разумните същества да бъдат застраховани срещу изчезване, което е заплашвало всеки вид, появил се на света?
Може би час след напускането на Якт Валънтайн най-после изключи компютъра и стана, за да се оттегли в каютата си. Подтикната от нещо обаче, изведнъж спря и заговори на глас:
— Джейн? Джейн?
Никакъв отговор.
Нямаше логика да очаква ответ. Миро беше този, който носеше вграден в ухото кристал. Миро и Ендър. Колко хора можеше да наблюдава Джейн едновременно? Може би двама е най-големият брой, с който можеше да се справи.
А може би две хиляди. Или два милиона. Какво можеше да знае Валънтайн за едно същество, което се носеше като призрак сред филотичната мрежа? Дори Джейн да можеше да я чуе, Валънтайн нямаше никакво право да очаква, че ще й се отзове.
Валънтайн спря в коридора между вратата на Миро и каютата, която обитаваха с Якт. Вратите не бяха звукоизолирани. От стаята им се чуваше лекото хъркане на Якт. Тя чу и друг звук. Дишането на Миро. Той не спеше. Може би плачеше. След като беше отгледала три деца, тя безпогрешно разпознаваше това неспокойно, тежко дишане.
„Той не е мое дете. Не трябва да се меся.“
Валънтайн бутна вратата — тя се отвори безшумно, върху леглото падна лъч светлина от коридора. Миро веднага спря да плаче и вдигна към нея подути очи.
— Какво искаш? — попита.
Тя влезе и седна на пода до койката, така че приближи лицето си на сантиметри от неговото.
— Никога не си плакал за себе си, нали? — попита.
— Два пъти.
— Тази вечер обаче плачеш за нея.
— Колкото за нея, толкова и за себе си.
Валънтайн се наведе, прегърна го и притисна главата му до рамото си.
— Не — опита да се противопостави той, но не се отдръпна.
Протегна непохватно ръка. Останаха прегърнати няколко минути. Може би това му помагаше. Валънтайн нямаше как да разбере. Той бързо се успокои. Отдръпна се в другия край на леглото.