Най-накрая обучението й включваше по един ден на седмица, в който трябваше да участва заедно с обикновените хора в извършването на богоугоден труд. Това, разбира се, не беше ежедневният труд, който се полагаше в канторите и фабриките. Богоугодният труд представляваше изнурителна работа на оризовите поля. Всеки мъж, жена или дете на Път извършваше тази дейност — приведени, нагазили до колене във вода, те садяха и жънеха ориза — налога за гражданството им.
— Така почитаме паметта на предците си — беше обяснил баща й, докато бе още малка. — Показваме им, че никой от нас няма да търси нещо повече от онова, което му се, полага.
Оризът, събран с богоугоден труд, се смяташе за свещен; принасяха го в дар в храмовете и го ядяха на религиозните празници; поставяха го в малки купички като дар за боговете на домашното огнище.
Веднъж, през дванайсетата година на Цинджао, денят бе ужасно горещ и тя бързаше да приключи с работата си върху един научен реферат.
— Не ме карайте да ходя на оризовата нива днес — помоли тя учителя си. — Това, което върша тук, е много по-важно.
Учителят се поклони и излезе, но скоро баща й дойде в ята. Носеше тежък меч и тя изпищя от ужас, когато той го вдигна над главата си. Нима искаше да я убие, задето е произнесла такива богохулни слова? Ала той не я нарани — как можеше да си помисли, че ще го направи? Вместо това мечът се стовари върху компютъра й. Металните части се изкривиха; пластмасата се разпадна на парчета. Машината бе унищожена.
Баща й не повиши глас; изрече почти шепнешком:
— Първо боговете. Сетне предците. После хората. След тона управниците. Накрая себе си.
Това бе най-ясният закон на Пътя. Върху това беше изграден този свят. Тя бе забравила: ако си прекалено зает, за да извършваш богоугоден труд, значи си се отклонил от Пътя.
Цинджао никога нямаше да забрави този урок. С времето тя се научи да обича слънцето, прежурящо превития й гръб, хладната кална вода около краката си, оризовите листа, протягащи се като пръсти от тинята, за да се преплетат с нейните. Покрита с тинята на оризовите ниви, тя никога не се почувства нечиста, защото знаеше, че е мръсна в чест на боговете.
Накрая, на шестнайсетгодишна възраст, обучението й привърши. Оставаше й само да докаже, че е станала зряла жена — задача, толкова важна и трудна, че се поставяше само пред богоизбраните.
Тя се изправи пред великия Хан Фейдзъ в стаята му. Както нейната, тя бе обширно помещение; както в нейната, постелята за спане бе проста, една рогозка на пода; както нейната, по-голямата част от обзавеждането се състоеше от маса с компютър. Тя никога не беше влизала в стаята на баща си, без да завари нещо на дисплея над компютъра: диаграми, триизмерни модели, времеви симулации, думи. Най-често обикновени думи. Букви или йероглифи, плуващи във въздуха върху симулирани страници, движещи се надолу и нагоре, едни до други, за да може баща й да ги сравнява.
В стаята на Цинджао останалото пространство бе свободно. Тъй като на баща й не му се налагаше да проследява дървесинни жилки по дъските, той не изпитваше нужда да живее в такива строги лишения. Въпреки това обзавеждането му беше скромно. Една черга — при това без прекалено много шарки. Една ниска масичка със статуетка отгоре. Голи стени с една-единствена картина. И тъй като помещението бе огромно, всеки от тези предмети изглеждаше изгубен в безкрая, като далечен плач в пустинята.
Внушението на това обзавеждане бе ясно: Хан Фейдзъ предпочиташе простотата. По един предмет от всеки вид украса е достатъчен за чистата душа.
За Цинджао обаче внушението бе съвсем различно. Защо-то тя забелязваше нещо, което никой друг от домакинството не осъзнаваше: чергата, масичката, статуетката и картината се сменяха всеки ден. И никога не се повтаряха. Затова урокът за нея беше следният: Чистата душа никога не трябва да се привързва към каквото и да било. Чистата душа трябва всеки ден да се среща с различни неща.
Тъй като поводът на посещението й беше официален, тя не! се приближи зад гърба му, за да погледне върху какво работи, опитвайки да отгатне с какво се занимава. Този път влезе по средата на стаята и коленичи върху едноцветната черга, която днес бе с цвета на яйце от червеношийка с малко петно в единия ъгъл. Със сведени очи изчака баща й да се приближи д нея.
— Хан Цинджао — заговори той. — Нека видя изгрева в лицето на дъщеря си.
Тя вдигна глава, погледна го и се усмихна. Той също се усмихна: