„О, богове — помисли си той, — да бях сигурен, че като отрежа едната си ръка или част от черния си дроб, ще се отърва от вас завинаги, щях да грабна нож и с готовност да приема болката и загубата в името на свободата.“
Тази мисъл също бе нечестива и изискваше допълнително пречистване. Трябваше да минат часове, преди боговете най-сетне да го освободят, а тогава той бе твърде изтощен, твърде замаян, за да скърби. Изправи се и повика една прислужница, за да приготви Дзян Цин за изгаряне.
В полунощ той бе последният, който дойде при кладата, със сънената Цинджао на ръце. Тя стискаше трите листчета, които бе написала с детския си почерк. „Риба“, „книга“ и „тайна“ — това бяха нещата, които Цинджао даваше на майка си да отнесе на небето. Хан Фейдзъ опита да отгатне какво е мислила, докато ги е писала. „Риба“ — несъмнено заради шараните в градината. И „книга“ — разбираемо, защото четенето на глас беше едно от последните неща, които Дзян Цин бе в състояние да прави за дъщеря си в последните си дни. Ала защо „тайна“? Какви тайни имаше Цинджао за майка си? Не можеше да я попита. Никой не обсъждаше писмените си дарове за мъртвите.
Хан Фейдзъ остави Цинджао на земята; не беше заспала дълбоко, отвори очи и премигна. Хан Фейдзъ й прошепна нещо, тя сви листчетата и ги пъхна в ръкава на майка си. Явно не чувстваше погнуса от докосването на изстиналата плът — беше твърде малка и не се бе научила да потреперва от допира на мъртвец.
Хан Фейдзъ също не се поколеба да докосне кожата на жена си, докато пъхаше своите три листчета в ръкава й. Какъв смисъл да се страхува от смъртта сега, когато бе извършила най-лошото си деяние?
Никой не знаеше какво бе написал, иначе щяха да останат ужасени. „Моето тяло“, „моят дух“ и „моята душа“. Така той щеше да се изгори в кладата на Дзян Цин и да я придружи, където и да отиваше.
Сетне доверената прислужница на Дзян Цин, Мупао, допря факлата от свещено дърво до кладата и тя лумна в пламъци. Горещината от огъня бе болезнена и Цинджао се скри зад баща си, поглеждаше само от време на време иззад него, за да види как майка й потегля на вечното си скитане. Хан Фейдзъ, от своя страна, посрещна с готовност сухия пек, който пареше кожата му и похабяваше коприната на мантията му. Тялото й се оказа не толкова съсухрено, колкото изглеждаше; дълго след изгарянето на хартийките и възнасянето на пепелта им към небето плътта й още съскаше, а тежкият аромат на тамян около кладата не можеше да скрие миризмата на изгоряло месо.
„Какво горим тук: месо, риба, леш, едно нищо. Не и моята Дзян Цин. Само облеклото, което носеше приживе. Онова, благодарение на което това тяло бе жената, която обичах, е все още живо, трябва да е живо.“
И за момент му се стори, че чува или някак си чувства преминаването на Дзян Цин.
„Във въздуха, във водата, в огъня. Аз съм с теб.“
ВТОРА ГЛАВА
СРЕЩА
— Най-странното при хората е начинът, по който се съешават, мъжки с женски. Постоянно водят война едни с други, никога не оставят другия на мира. Изглежда, не могат да приемат мисълта, че мъжът и жената са две съвсем различни същества с напълно различни нужди и желания, принудени да се събират единствено за да се размножават.
— Нищо чудно, че мислиш така. Твоите партньори са само едни безмозъчни търтеи, твои копия без собствена идентичност.
— Ние разбираме отлично нашите полови партньори. Човеците измислят въображаеми образи на любовниците си и ги приписват на индивида, споделящ леглото им.
— Това е трагедията на езика, приятелко. Онези, които се познават единствено от символични образи, са принудени да си представят облика на партньора. И тъй като въображението им е несъвършено, те често грешат.
— Това е източникът на тяхното нещастие.
— И отчасти на мощта им, струва ми се. Подобните на теб и мен, по различни еволюционни причини, се съешават с изключително неравностойни партньори. Нашите половинки винаги са далеч по-нисш по интелект от нас. Човеците се съешават със същества, които постоянно поставят под въпрос върховенството им. Те влизат в противоречие с партньорите си не защото средствата им за общуване са на по-ниско ниво от нашите, а защото изобщо са способни на общуване един с друг.
Валънтайн Уигин прегледа есето си, за да внесе някои поправки. След като свърши, творението й остана в пространството над компютъра. Тя се чувстваше изключително доволна от себе си, задето е съчинила такъв умел ироничен анализ на личността на Раймъс Ойман, председателя на кабинета на Междузвездния конгрес.