— Тъкмо отивах при нея — отвърна Ендър. — Би ли измерил и записал данните на тези картофи?
Плантър подскочи („Като пуканка“, помисли си Ендър). Макар че лицето му остана (за очите на човек) безизразно, високият му вертикален скок показваше, че е поласкан. Плантър обожаваше да работи с електронните уреди, защото апаратите му бяха интересни, а и му носеха допълнително уважение сред останалите пекениноси. Той веднага започна да вади камерата и компютъра от чантата, която винаги носеше със себе си.
— Когато свършиш, приготви, моля те, този парцел за изгаряне.
— Да, да — отвърна Плантър. — Да, да, да.
Ендър въздъхна. Пекениносите страшно се дразнеха, когато хората им казваха неща, които вече знаят. Плантър, разбира се, беше добре запознат с работата, която трябваше да се свърши, след като Десколадата се нагоди към поредния нов сорт — „образованият“ вирус трябваше да бъде унищожен, докато още е в изолация. Нямаше смисъл да се обогатява популацията на Десколадата с нови щамове. Затова Ендър не би-ваше да му напомня. И все пак по този начин човеците задоволяваха чувството си за отговорност — проверяваха отново и отново, макар да знаеха, че не е необходимо.
Плантър бе толкова зает, че почти не забеляза излизането на Ендър. След като влезе в дезинфекционната камера на изхода на полето, Ендър се съблече, постави дрехите си в стерилизатора, след което извърши обеззаразяващия ритуал — започна да се върти с високо вдигнати ръце, да прикляква и отново да се изправя, така че никоя част на тялото му да не бъде пропусната от комбинацията от радиация и газове, с които бе изпълнено помещението. Вдиша дълбоко през устата и носа, след това се закашля — защото газовете бяха едва поносими за човешкия организъм. Три минути със смъдящи очи и свити спазматично бели дробове, размахваш ръце, клякаш и ставаш ритуалът на почит към Десколадата. Унижение пред безспорния господар на планетата.
Накрая процедурата привърши. „Опекох се като пиле на грил“ — помисли си Ендър. Когато в помещението навлезе свеж въздух, той взе дрехите си и ги облече, все още топли. Веднага щом напусне дезинфекционната камера, тя щеше да се нагрее до температура, много по-висока от топлинната издръжливост на вируса. Нищо не можеше да оцелее в помещението при последния етап от обеззаразяването. При влизането на следващия посетител тя щеше да е абсолютно стерилна.
Въпреки това Ендър не можеше да прогони мисълта, че вирусът ще намери начин да преодолее и това — ако не през дезинфекционната камера, то през тънката молекулно-деструктурираща бариера, обграждаща опитното поле като невидима крепостна стена. По принцип никаква молекула, по-голяма от сто атома, не можеше да премине тази бариера, без да се разпадне. Оградите от двете страни на тази стена препятстваха достъпа на хора и прасенца до смъртоносния район — но Ендър винаги си бе представял какво ще се случи на някого, ако мине през молекулно-деструктуриращото поле. Всяка клетка на тялото щеше да бъде убита моментално. Може би тяло! то щеше да запази целостта си. Във въображението си обаче Ендър винаги си представяше как то се превръща в прах от другата страна на бариерата и лекият бриз го отнася, преди да; е докоснало земята.
Това, което най-много тревожеше Ендър в молекулно-деструктуриращата бариера, бе фактът, че действаше на същия: принцип, както ДМ устройството. Точно той беше използвал това оръжие, създадено за отбрана от космически кораби и ракети, за унищожаване на планетата на бъгерите, когато преди три хиляди години командваше военната флотилия на; човечеството. А сега същото оръжие бе изпратено от Междузвездния конгрес срещу Лузитания. Според Джейн Конгресът вече опитал да издаде заповед за използването му. Тя я блокирала, като прекъснала ансибалните връзки между флотилията и останалата част на човечеството. Не можеше обаче да има гаранция, че някой прекалено чувствителен капитан на кораб, уплашен от липсата на комуникации, нямаше да го използва въпреки всичко срещу Лузитания.
Беше немислимо, но те все пак го бяха направили — Конгресът бе изпратил заповед за унищожаването на Лузитания. За извършването на ксеноцид. Нима Ендър бе написал „Царицата на кошера“ напразно? Нима вече бяха забравили?)
Ала за тях това не беше „вече“. За повечето хора това бе минало преди три хиляди години. И макар че Ендър написа „Животът на Човек“, малцина вярваха на написаното. Книгата не се ползваше с такава популярност, че Конгресът да не посмее да навреди на пекениносите.
Защо бяха решили да го направят? Вероятно със същата цел, с която ксенобиолозите използваха молекулно-деструктуриращата бариера: за да изолират една опасна болест, та да не може да засегне и други популации. Конгресът вероятно се стремеше да ограничи чумата на планетарното недоволство. Когато флотилията пристигне обаче, със или без заповеди, тя можеше да използва „Докторчето“ и за решаване на проблема с Десколадата — ако нямаше планета Лузитания, нямаше да има и бързо мутиращ, полуинтелигентен вирус, търсещ възможност да изличи човечеството от вселената.