Разстоянието от опитното поле до новата ксенобиологична лаборатория не беше голямо. Пътеката се виеше през едно ниско възвишение покрай гората, играеща роля на майка, баща и живо гробище на това племе прасенца, след това към северната врата на оградата, ограничаваща човешкото селище.
Оградата бе трън в окото на Ендър. Вече нямаше причина да съществува, след като политиката на минимален контакт между хора и прасенца бе изоставена и двата вида мислещи същества преминаваха свободно през вратата. При пристигането на Ендър оградата беше заредена с поле, причиняващо ужасни болки в организма, който минеше през него. По време па борбата за право на свободно общуване между видовете големият заварен син на Ендър, Миро, бе попаднал в полето за няколко минути, при което беше претърпял непоправими мозъчни увреждания. Премеждието на Миро обаче бе само най-болезненият и най-очевиден израз на онова, което бариерата причиняваше на човешката душа. Психобариерата беше изключена вече от трийсет години. Оттогава нямаше никаква причина да съществува отчуждение между хора и пекениноси въпреки това оградата оставаше. Човеците на Лузитания искаха да бъде така. Искаха границата между хора и прасенца да съществува.
Точно затова ксенобиологичната лаборатория бе преместена до реката. Ако пекениносите искаха да вземат участие в изследванията, лабораторията трябваше да е близо до оградата, а всички опитни полета — извън нея, за да няма опасност от неочаквани сблъсъци между човеци и прасенца.
Когато Миро се отправи на път, за да посрещне Валънтайн, Ендър си помисли, че като се върне, ще остане изненадан от големите промени на Лузитания. Беше си представял, че Миро ще завари хората и прасенцата да живеят рамо до рамо, два различни вида в пълна хармония. Вместо това Миро щеше да намери колонията почти непроменена. С малки изключения човеците на Лузитания не копнееха за близък контакт с други разумни същества.
Добре че Ендър остави Царицата на кошера да възстанови расата на бъгерите толкова далеч от Милагре. Планираше да съдейства за взаимното опознаване на човеци и бъгери. Вместо това двамата с Новиня бяха принудени да държат присъствието на този вид в дълбока тайна. Ако земните колонисти не можеха да се сближат с бозайникоподобните пекениноси, знанието за насекомовидните бъгери със сигурност щеше да предизвика силна ксенофобска вълна.
„Имам прекалено много тайни — мислеше си Ендър. — Толкова години вече съм Говорител на мъртвите, разкривам тайни, помагам на хората да живеят в светлината на истината. Сега не издавам и половината от това, което ми е известно, защото, ако цялата истина се узнае, ще се възцарят страх, омраза, жестокости, убийства, войни.“
Недалеч от вратата, но от външната й страна стояха две дървета-бащи; едното се казваше Рутър, другото — Човек. Човек бе пекениносът, когото Ендър трябваше да убие ритуално, за да скрепи договора между човеци и прасенца. След това Човек се възроди от целулоза и хлорофил, най-сетне зрял мъжки, способен да има деца.
В момента Човек се радваше все още на огромен престиж не само сред прасенцата на този клан, а и сред другите племена. Ендър знаеше, че е жив, но въпреки това, като гледаше дървото, не можеше да не си спомни как е умряла предишната жизнена форма на Човек.
Ендър нямаше проблеми в общуването с дървото-баща, неведнъж бе разговарял с него. Просто не можеше да мисли за това дърво като за същата личност, която беше познавал в лицето на пекениноса на име Човек. Можеше да приеме, че полята и спомените, изграждащи личността, преминават непокътнати от пекениноса в дървото. Разбирането обаче не винаги води до вяра. Човек му се струваше толкова чужд сега…
Но въпреки това си оставаше негов приятел. Ендър докосна кората му. Сетне пристъпи към Рутър и докосна и неговата кора. Той никога не беше познавал това дърво като пекенинос — Рутър бе убит от ръцете на друг и при пристигането на Ендър на Лузитания дървото му вече бе добре развито. Когато говореше с Рутър, Ендър не изпитваше чувство на тъга и загуба.
В основата на Рутър, между корените му, лежаха много пръчки. Едни бяха донесени от друго място, други бяха от клоните на самото дърво. Това бяха говорещи пръчки. Прасенцата ги използваха, за да бият по ствола на дървото-баща; дървото променяше кухините под собствената си кора, за да моделира звука, да говори по особен, бавен начин. Ендър умееше да бие ствола му в определен ритъм — непохватно, но достатъчно добре, за да чуе говора му.