— И след това ще унищожим всички Десколада-вируси с химикали, така ли? — попита Ендър. — Ами ако вече са резистентни?
— Не, няма да ги пръскаме с химикали, защото така няма да унищожим вирусите, които вече са включени в организма на останалите живи същества на планетата. Това е най-тънкият момент…
— Сякаш другите бяха лесни — вметна Новиня, — да създадеш нова органела от нищо…
— Не можем просто да инжектираме тези органели в няколко прасенца или дори във всички, защото ще се наложи да го вкараме и във всяко местно животно, растение и тревичка.
— Няма да стане — съгласи се Ендър.
— Затова трябва да изобретим начин за повсеместно разпространение на органелите и в същото време да унищожим всички Десколада-вируси.
— Това е ксеноцид — намеси се Куара.
— Точно в това е спорът — обясни Ела. — Куара твърди, че Десколадата е разумно същество.
Ендър погледна най-малката си заварена дъщеря:
— Разумна молекула?
— Те имат език, на който общуват, Андрю.
— И как става това? — попита Ендър.
Така и не можеше да си представи как една молекула, била тя и толкова голяма и сложна като на Десколадата, ще проговори.
— Подозирах го от дълго време. Нямах намерение да казвам, докато не се уверя, но…
— Което означава, че и тя не е сигурна — заяви триумфално Грего.
— Ама сега съм почти сигурна и вие не можете да унищожите този вид.
— Как общуват? — поинтересува се Ендър.
— Не като нас, разбира се. Прехвърлят си информация един на друг на молекулно ниво. Забелязах го за пръв път, когато изследвах как новите резистентни щамове на Десколадата се разпространяват толкова бързо и изместват старите вируси за толкова кратко време. Не можех да разреша проблема, защото си задавах неверен въпрос. Те не заместват старите. Те просто си прехвърлят съобщения.
— Хвърляли си стрелички — допълни саркастично Грего.
— Така го нарекох в началото — оправда се Куара. — Не можех да си представя, че това може да е вид реч.
— Защото не е никаква реч — настоя Грего.
— Това беше преди пет години — отбеляза Ендър. — Ти твърдеше, че „стреличките“, които си изпращали, носели необходимите гени и когато всички вируси ги получели, те променяли структурата си, за да включат новата генетична информация. Това надали може да се нарече език.
— Само че това не е единственият случай, когато си разменят стрелички — продължи да се инати Куара. — Тези информационни молекули се обменят постоянно и през повечето време изобщо не са включени в организма. Те биват прочитани от определени части на Десколадата, след това се предават на други вируси.
— И това ти наричаш език? — попита Грего.
— Още не. Понякога обаче, след като вирусът прочете някоя от тези стрелички, той прави нова и я изпраща. Ето кое ме кара да мисля, че това е език: предната част на всяка нова стреличка винаги е еднаква със задната част на тази, в отговор на която се изпраща. Това поддържа нишката на разговора.
— „Разговор“ — изсумтя презрително Грего.
— Пази тишина — сряза го Ела.
Дори след всички тези години, даде си сметка Ендър, гласът на Ела все още притежаваше силата да запуши устата на Грего; поне в някои случаи.
— Проследила съм някои от тези разговори до стотина реплики. Повечето заглъхват много по-рано. Една част се включват в основното тяло на вируса. Ето обаче най-интересното — това е напълно волеви процес. Понякога един вирус избира едно съобщение и го запазва, докато другите не му обръщат никакво внимание. Понякога повечето вируси прочитат едно и също послание. Районът, в който съхраняват тези съобщения обаче, е най-трудният за определяне. Такъв е, защото не е част от структурата им, това е тяхната памет и отделните индивиди са съвсем различни един от друг. Те освен това изхвърлят някои от фрагментите на паметта си, когато приемат прекалено много съобщения с информация.
— Това е много интересно — намеси се Грего, — но не е наука. Може да има безброй логични обяснения за тези „стрелички“ и за хаотичното им свързване и отделяне…
— Не е хаотично!
— Това не е никакъв език — отсече Грего.