Може би един ден щеше да се върне и тогава океанът, ледовете, бурите, рибите, невероятно приветливите зелени летни ливади пак щяха да са там. Ала екипажа му нямаше да го има; вече го нямаше. Мъжете, които бе познавал по-добре от собствените си деца, по-добре от жена си — тези мъже вече бяха с по петнайсет години по-стари, а когато се върне, ако изобщо се върнеше, щяха да са минали още четирийсет години. Тогава на корабите щяха да работят внуците им. Нямаше да знаят името Якт. Той щеше да е за тях един чуждоземен корабопритежател, слязъл от космоса, не моряк с ръце, миришещи на риба. Нямаше да е един от тях.
Затова, когато се оплакваше, че Валънтайн не му обръща внимание, когато я подкачаше за нейната неотзивчивост по време на пътуването, в думите му се криеше нещо повече от капризите на застаряващ съпруг. Независимо дали го изразяваше нарочно, или неволно, тя разбираше скрития смисъл на оплакванията му: „След всичко, което сторих за теб, няма ли и ти да ми дадеш нещо?“
И беше прав — тя работеше повече, отколкото трябваше. Жертваше повече от необходимото, като изискваше същото и от него. Успехът на това пътуване не зависеше от броя на подривните статии, публикувани от Демостен, а от това, колко хора четяха и вярваха в онова, което тя пишеше, и колко от тях започваха да мислят, да говорят и да действат като врагове на Междузвездния конгрес. Може би по-важна бе надеждата, че някои представители на бюрократичната система на Конгреса ще започнат да изпитват по-големи симпатии към човешкия род и ще разчупят влудяващото единодушие в тази институция. Някои със сигурност щяха да се променят, щом прочетат писанията й. Не много, но може би достатъчно. И може би това щеше да стане навреме, за да предотвратят унищожението на планетата Лузитания.
Ако не, тя и Якт и всички, които бяха жертвали толкова много, за да дойдат с тях, щяха да стигнат Лузитания точно навреме, за да й обърнат гръб и да избягат (или да бъдат унищожени заедно с всичките й останали обитатели). Напрегнатостта на Якт, желанието му да прекарва с нея повече време не бяха неразумен каприз. Неразумно бе да се затваря така в себе си, да се стреми да използва всяка минута за писане на пропагандни материали.
— Ти подготви бележката за вратата, аз ще се погрижа да не останеш сам в каютата.
— Жено, караш сърцето ми да пляска като умиращ калкан.
— Такъв си ми романтик, когато заговориш като рибар!
Децата добре ще се посмеят, като научат, че не можеш да изтраеш и три седмици, без да ме вкараш в леглото си.
— Те носят нашите гени. Би трябвало да ни насърчават да запазим плодовитостта си и във втория си век.
— Аз карам вече четвъртото си хилядолетие.
— Кога, о, кога да те очаквам в покоите си, старице моя ненагледна?
— След като изпратя тази статия.
— И кога ще стане това?
— По някое време, след като се пръждосаш оттук и ме оставиш на мира.
С дълбока въздишка, по-скоро театрален жест, отколкото израз на искрено разочарование, той се отдалечи по постлания с мек килим коридор. След миг се чу трясък и вик на болка. Престорен вик на болка, разбира се — още първия ден на борда той бе ударил главата си в металната греда на края на коридора, но всичките му останали сблъсъци оттогава бяха нарочно, за да разсмива останалите. Никой не се смееше на глас, разбира се — това бе правило в семейството, никой да не се смее, когато Якт върши маймунджилъците си, — но пък и той не се нуждаеше от допълнително насърчаване. Сам се забавляваше с хрумванията си; един мъж не може да бъде моряк и водач на други мъже, ако не умее сам да си намира занимания. Доколкото бе известно на Валънтайн, тя и децата бяха единствените човешки същества, от които той имаше нужда.
При това тази нужда не беше чак толкова голяма, че да не може да упражнява моряшката си професия — далеч от дома с дни и седмици, а понякога и с месеци. Отначало Валънтайн тръгваше с него, когато все още изпитваха страст един за друг, която никога не можеха да задоволят. След няколко години обаче тази страст отстъпи място на търпение и доверие; когато него го нямаше, тя извършваше изследванията си и пишеше книги, сетне, когато той се върнеше, посвещаваше цялото си време на него и децата.
А те все се оплакваха:
— Хайде татко да се връща по-бързо, че мама да излезе от стаята си и да ни обърне внимание.
Не беше особено добра майка, мислеше си сега. Голям късмет бе, че децата й излязоха толкова свестни.
Текстът на статията й продължаваше да виси във въздуха над компютъра. Оставаше само едно допълнение. Тя центрира курсора най-долу и написа името, под което се публикуваха всичките й писания: Демостен.