Така я беше нарекъл големият й брат Питър, когато бяха деца — преди петдесет — не, преди три хиляди години.
Самата мисъл за Питър бе достатъчна, за да я разстрои, да облее тялото й със студени и топли вълни. Питър, жестокият, насилникът, толкова хитър и опасен, че я манипулираше от двегодишна възраст, а от двайсетгодишна — целия свят. Когато бяха още деца на Земята през двайсет и втори век, той бе изучавал политическите трудове на велики мъже и жени, живи и мъртви, не за да се запознае с идеите им (които схващаше веднага), а за да усвои начина, по който ги бяха изказали. За да се научи как да звучи като възрастен. След като го постигна, той предаде уменията си на Валънтайн и я принуди да пише долнопробни демагогски речи под псевдонима Демостен, докато той твореше възвишени политически есета под името Лок. След това ги изпращаха в компютърните мрежи и след няколко години вече бяха в центъра на голямата политика.
Това, което я измъчваше най-много тогава — и от което все още я болеше, тъй като го беше забелязала едва след смъртта на Питър, — бе, че обладан от жаждата за власт, той я беше карал да отразява неговия характер в статиите си, докато той пишеше от миролюбивата, възвишена гледна точка, присъща за нея. В онези дни тя бе чувствала името Демостен като ужасно бреме. Всичко, написано от нея под този псевдоним, бе лъжа; и дори не нейна лъжа, а на Питър. Лъжа в лъжата.
„Вече не. Не и през последните три хиляди години. Аз направих това име свое собствено. Написала съм исторически и биографични анализи, формирали мисленето на милиони учени от Стоте свята и помогнали за изграждането на самосъзнанието на десетки нации. Нямаш вече власт над мен, Питър. Не успя да ме промениш по свое подобие.“
Сега обаче, докато гледаше текста на есето си, тя си даде сметка, че макар да си е мислила, че се е освободила от властта на Питър, тя пак си остава негова ученичка. Всичките й знания по реторика, полемика… да, по демагогия — беше ги усвоила от него или под негово влияние. И сега, макар и по благородни подбуди, вършеше същите политически манипулации, които Питър обожаваше.
Питър бе успял да се издигне до хегемон, владетел на цялото човечество в продължение на цели шейсет години в началото на Голямата експанзия. Точно той бе обединил всички враждуващи човешки общности в огромното начинание за изпращане на космически кораби до всички планети на бъгерите, а след това в търсене на още обитаеми светове. Към края на живота му на едни от Стоте свята вече бяха основани колонии, а към други корабите със заселници все още бяха на път. Почти хиляда години бяха изминали след това, докато Междузвездният конгрес успее отново да събере цялото човечество под една власт, но името на първия хегемон — на Хегемона — отново бе в основата на това обединение.
От тази напълно лишена от морал пустиня, Питъровата душа, се бяха родили хармония, единство, мир. Докато наследството на Ендър, доколкото го помнеше човечеството, бяха убийства, кланета, ксеноцид.
Ендър, по-малкият брат на Валънтайн, мъжът, при когото отиваше сега с цялото си семейство — той бе по-уязвимият от двамата, братът, когото тя бе обичала и (в ранните им години) опитвала да защитава. Той беше добрият. О, по безскрупулност той можеше да съперничи на Питър, ала порядъчното му държание компенсираше собствената му бруталност. Тя го беше обичала така горещо, както бе мразила Питър. И когато Питър прогони малкия си брат от Земята, която беше решен да управлява, Валънтайн замина с Ендър — последният акт за отърсване от властта на Питър.
„И ето ме сега — помисли Валънтайн — пак в политиката.“
Тя заговори рязко, със заповедния глас, подсказващ на компютъра, че му дава команда:
— Изпрати.
Над текста на статията й се появи думата „изпращане“. Обикновено, когато пишеше научни трудове, й се налагаше да зададе определен път за изпращането — да предаде есето до издателя по някакъв заобиколен начин, за да не може да бъде проследено до Валънтайн Уигин. Сега обаче една тайна сподвижничка на Ендър, действаща под псевдонима „Джейн“, вършеше всичко вместо нея: сложната дейност по превеждането на текстово ансибално съобщение от космически кораб, движещ се със скорост, близка до светлинната, в съобщение, което може да се прочете от ансибален компютър, стациониран върху някоя планета, на която времето тече повече от петстотин пъти по-бързо.
Тъй като комуникациите с движещ се космически кораб изразходваха огромни периоди от планетно ансибално време, това обикновено се правеше само за предаването на навигационна информация или инструкции. Единствените лица, на които бе разрешено да изпращат дълги текстови съобщения, бяха висшите правителствени и военни функционери. Валънтайн така и не можеше да разбере как Джейн успява да намери толкова много ансибално време за изпращането на тези текстове, и то като запази източника им в тайна. На всичкото отгоре Джейн използваше допълнително ансибално време, за да й предаде всички публикувани отговори на статиите й, всички аргументи и доказателства, използвани от правителството за оборване на пропагандните й материали. Която и да беше Джейн (а Валънтайн подозираше, че това е кодовото име на цяла тайна организация, проникнала в най-висшите кръгове на властта), тя бе изключително способна. И изключително дръзка. Е, щом Джейн бе съгласна да се излага на такива рискове, Валънтайн нямаше да пропилее възможността да изпрати колкото можеше повече критични статии, с колкото може по-красноречиво и опасно съдържание.