Той търпеше грижите й, защото нямаше смисъл да спори с нея. Тя винаги действаше и мислеше толкова бързо, че бе почти невъзможно да я накара да забави ход и да го изслуша. След мозъчната травма, която бе претърпял при преминаването през оградата, отделяща човешката колония от гората на прасенцата, речта му бе станала непоносимо бавна и трудна за разбиране. Братът на Миро, Куим, свещеникът, твърдеше, че трябвало да благодари на Господ, че изобщо може да говори — първите няколко дена след произшествието изобщо не бе в състояние да комуникира освен чрез посочване на букви. В някои отношения това беше по-добро. Тогава поне не се налагаше да слуша собствения си глас. Плътното, нечленоразделно боботене, мъчително бавно. Кой в семейството му имаше търпение да го слуша? Дори онези, които опитваха — малката му сестра Ела, приятелят му и втори баща Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, и, разбира се, Куим — той чувстваше нетърпението им. Опитваха да завършват изреченията вместо него. Не можеха да чакат. Затова дори когато искаха да разговарят с него, дори когато сядаха и слушаха, той не беше в състояние да се изкаже свободно. Да изрази идеите си. Не можеше да говори с дълги, сложни изречения, защото, докато ги завърши, слушателят вече бе загубил нишката на мисълта му.
Човешкият мозък, бе изчислил Миро, също като компютъра, можеше да получава данни само с определена скорост. Ако говориш прекалено бавно, слушателят се разсейва и не приема информацията.
Ай не само заради слушателите си. Трябваше да си признае — Миро също губеше търпение. Само да си помисли за усилието, необходимо за обясняването на някоя сложна мисъл, за мъките, докато накара езика и устните си да се размърдат, за да оформят някоя дума, за цялото време, което щеше да му отнеме, той обикновено се обезсърчаваше и запазваше мълчание. Умът му работеше ли, работеше, бърз като всякога, раждаше толкова много мисли, че понякога на Миро му се приискваше да спре да функционира, да замълчи и да му даде спокойствие. Ала мислите му оставаха само за него, несподелени.
Освен с Джейн. С Джейн можеше да разговаря. Беше го посетила за пръв път на домашния му компютър, лицето й се бе появило на дисплея.
— Аз съм приятелка на Говорителя на мъртвите — бе казала. — Мисля, че можем да научим този компютър на малко повече отговорност.
Оттогава Миро откри, че единствено с Джейн може да разговаря свободно. Поради една причина — тя бе невероятно търпелива. Никога не завършваше изреченията му. Чакаше да ги завърши сам, затова той никога не чувстваше, че го пришпорват или че я отегчава.
И може би нещо още по-важно — не се налагаше да изговаря думите толкова пълно, както за хората. Андрю му беше подарил личен компютър — предавателче, вградено в малък кристал като този, който носеше в ухото си. От тази „наблюдателница“ Джейн можеше да установи всеки звук, издаден от него, всяко движение на мускулите на главата му. Не се налагаше да завършва, достатъчно бе само да започне думата и тя разбираше. Така можеше да намали усилието. Да говори по-бързо и да бъде разбран.
Можеше също така да говори безгласно. Само да оформя думите, без да използва недодялания, гъгнив, виещ глас, единствения звук, който успяваше да издаде гърлото му. Затова, когато говореше с Джейн, той го правеше бързо, естествено, без да си припомня, че е инвалид. С Джейн той чувстваше своето аз.
Сега седеше на мостика на товарния кораб, с който Говорителя бе пристигнал на Лузитания само няколко месеца по-рано. Страхуваше се от срещата с кораба на Валънтайн. Ако се беше сетил за друго място, на което да иде, щеше веднага да потегли натам — нямаше никакво желание да се среща със сестрата на Андрю, нито с когото и да било другиго. Да можеше да остане завинаги сам на космическия кораб, единствено в компанията на Джейн, щеше да е щастлив.
Не, нямаше. Вече не можеше да бъде щастлив.
Поне в лицето на Валънтайн и семейството й щеше да срещне нови хора. На Лузитания познаваше всички, или поне всички, които ценеше — учените, образованите и интелигентни хора. Познаваше ги толкова добре, че не можеше да не усети жалостта им, съчувствието, смущението им от онова, в което се беше превърнал. Когато го поглеждаха, те виждаха само разликата между онова, което е бил, и това, което беше сега. Забелязваха само загубата.
Имаше вероятност тези нови хора — Валънтайн и семейството й — да видят у него нещо по-различно.