Сега, като гледам назад — в годините, виждам, че Къща на кьоше има и негативи. Кой-къде мине все се отбива, уж за малко. При родителите ми беше така, при нас — също, сега и при дъщеря ми.
При родителите ми идваха бедни роднини, тъкмо като сядахме да се храним — минавали случайно.
При нас — идваха да си допиват като затворят заведенията, че сме били наблизо.
При дъщеря ми се събират по най-различни поводи — още не съм ги изследвал.
Преди време се връщам от Ранчото за някакъв документ. Всички врати разтворени, разни хора щафъкат по стълбища и коридори — никого не познавам.
Моите хора ги няма. В бокса мивката пълна до горе с неумити чинии, заедно с остатъците, някаква каша — и в тях луксозните ми чаши, купувани като сувенири по чужбините, с кът валута; вадени само в особени случаи; опасно затиснати, как не са се строшили. Димна завеса — десетина души, разположили се на невероятни места, създават звукова канонада за цяла фронтова линия. Детенце с остра металическа играчка — рът-рът, по лака на масата от стилната румънска мебел, седнало в апатично гледащата го майка. Взех да ги подбутвам един по един, докато си търсех документа. Един турук ме пита: Вие какво се мотате? Търсите някого ли? Само се пречкате. Стиснах зъби, отпуснах ги, изкривих ехидна мутра и сладко и нежно процедих, че Аз съм стопанинът! Вие, моля, какво търсите тука! Контрагентът ми въобще не се впечатли. Гледа настрани и сякаш сподели с някого си, че …има ги разни!
Стара къща — много има за разправяне, важното е, че — каквото и да става, пак си е на кьоше!