Исабел Алиенде
Къщата на духовете
На майка ми, на баба ми и на другите изключителни жени в тази история.
I
Роса Красивата
Барабас пристигна в семейството по море — написа малката Клара с изящния си почерк. Още тогава имаше навика да отбелязва по-значителните неща, а по-късно, когато онемя, записваше и по-маловажните, без да подозира, че след петдесет години тетрадките й ще ми помогнат да спася миналото от забрава и да надживея собствения си ужас. Барабас пристигна в четвъртък преди Великден. Дойде в безобразна клетка, омърлян в собствените си нечистотии, и гледаше отнесено като окаян и беззащитен затворник, ала по царствената стойка на главата и по едрия му кокал още оттогава можеше да се предугади, че ще стане великан за чудо и приказ. Скучният есенен ден с нищо не предвещаваше събитията, които момиченцето записа, за да се запомнят. Те се случиха в църквата „Свети Себастиан“ по време на обедната служба, на която то присъства заедно с цялото си семейство. В знак на траур върху светците бяха проснати морави парцалаци, които богомолките изравяха всяка година от праха на църковната ризница, и под жалейните чаршафи обитателите на небесните селения мязаха на камара мебели в очакване да ги преместят в нова квартира. Свещите, тамянът и стенанията на органа не успяваха да смекчат потискащото впечатление. На мястото на светците в цял ръст, с еднакви лица с хремав израз, с изпипани, добре натъкмени перуки от коси на мъртъвци, с рубини, перли и смарагди от боядисано стъкло и с одежди на флорентински благородници се възправяха заплашително тъмни и безформени фигури. Саванът отиваше единствено на покровителя на църквата свети Себастиан, защото поне сега, по време на Страстната седмица, спестяваше на вярващите зрелището на превитото му в непривична поза тяло, пронизано от половин дузина стрели. С рукналите от него сълзи и кръв той наподобяваше страдалец педераст, чиито люти рани, удивително пресни благодарение на четката на отец Рестрепо, караха Клара да тръпне от отвращение.
Това беше дълга седмица на покаяние и пости, не се играеше на карти, не се свиреше музика, подтикваща към похот или забава, и се спазваше — в границите на възможното — най-дълбока набожна печал и целомъдрие, макар че именно през тези дни остенът на дявола изкусяваше най-настойчиво слабата католическа плът. Менюто за постите се състоеше от леки баници, вкусни яхнии от зарзават, бухнали омлети й едри пити кашкавал, докарани от село, с които семействата си припомняха за мъките господни и се пазеха да не вкусят и най-дребното залъче месо или риба от страх да не бъдат отлъчени от църквата, както им се заканваше отец Рестрепо. Кой би дръзнал да не му се подчини! Свещеникът боравеше с дълъг обвиняващ пръст, за да се прицелва в грешниците пред всички, и с език, обръгнал да бие по чувствата человечески.
— Ти, крадецо, който похити парите на обителта! — крещеше той от амвона и сочеше един господин, който се преструваше, че е зает с някакво конче на ревера си, за да не го гледа в очите. — Ти, безсрамнице, дето ходиш да проституираш на пристанището! — И гледаше кръвнишки доня Естер Труеба, скована от артрит и ревностна поклонница на Кармелитската Дева. Тя се блещеше от почуда, защото не знаеше нито значението на глагола, нито накъде се пада пристанището. — Разкайте се, грешници, гнусна мърша, недостойни за жертвата на господа бога! Постете! Покайте се!
Увлечен от порива на професионалната си ревност, свещеникът трябваше да се въздържа, за да не влиза открито в разрез с напътствията на висшестоящите си в църковната йерархия. Брулени от ветрове на модернизъм, те не гледаха с добро око на власеницата за покаяние и на самобичуването. Той беше привърженик на практиката, слабостите на душата да се превъзмогват, като здравата се нашиба плътта. Славеше се с развихреното си красноречие. Преданите му енориаши го следваха от църква в църква и се потяха, като го слушаха да описва страданията на грешниците в пъкъла — как хитроумно измислени машини за изтезания им разкъсвали месата, на какви вечни огньове се печели, какви куки пронизвали мъжките членове, какви гадни влечуги се завирали в отверстията на жените и всевъзможни други мъчения, които включваше във всяка проповед, за да вселява страх от бога. Сам сатаната биваше описван до най-интимните му аномалии с галисийския2 акцент на свещеника, чието призвание на този свят бе да разтърсва съвестта на разпасалите се местни граждани.
1
Превод на Александър Муратов, Пабло Неруда. Избрани стихотворения, изд. „Народна младеж“, 1985 г., стр. 176.
2
Областта Галисия с подчертано католическо присъствие в Северозападна Испания е дала многобройни конкистадори и заселници на Новия свят. — Б. пр.