Жан дьо Сатини не му се беше мяркал пред очите от оная злощастна нощ, когато го събуди, за да му разкаже за любовната история на Бланка. Труеба го намери в единствената сладкарница на селото. Сърбаше сок от диня без захар в компанията на сина на Индалесио Агирасабал — конте с подозрително предвзети маниери, което говореше със сопранов глас и рецитираше Рубен Дарио18. Без изобщо да му цепи басма, Труеба хвана френския граф за реверите на безупречното шотландско сако, вдигна го, изведе го — по-право изнесе го — от сладкарницата пред смаяните погледи на останалите клиенти и го пусна на тротоара.
— Вие, младежо, ми създадохте доста ядове. Първо с проклетите си чинчили, а после с дъщеря ми. Вече ми дойде до гуша. Вървете да си съберете партакешите — идвате в столицата с мене. Ще се ожените за Бланка.
Не му даде време да се опомни от изненадата. Заведе го до хотела на селото, където изчака с камшик в едната ръка и с бастун в другата, докато Жан дьо Сатини си нареди куфарите. После го закара направо на гарата и без много да се церемони, го качи на влака. Докато пътуваха, графът се опита да му обясни, че няма нищо общо с тая работа, че никога не се е докосвал и с пръст до Бланка Труеба, че най-вероятно отговорен за случилото се е брадатият монах, с когото Бланка се е срещала нощем на брега на реката. Естебан Труеба го прониза със свиреп поглед.
— Какви ги дрънкате, човече! Това сте го сънували — рече му той.
После Труеба се зае да му обяснява условията на брачния договор, което подейства твърде успокоително на французина. Зестрата на Бланка, месечната й рента и изгледите да наследи цяло състояние я правеха добра партия.
— Както виждате, тази сделка е по-добра, отколкото оная с чинчилите — завърши бъдещият тъст, без да обръща внимание на нервното циврене на младежа.
И тъй, в събота Естебан Труеба пристигна в голямата къща на ъгъла с жених за своята изгубила девствеността си дъщеря и с баща за малкото копеле. Фучеше и се пръскаше от яд. С едно замахване прекатури вазата с хризантеми на входната врата, зашлеви един на Николас, който понечи да се застъпи и да обясни положението, и обяви гръмко, че не иска Бланка да му се мярка пред очите — ще стои затворена до деня на сватбата. Клара не излезе да го посрещне. Остана в стаята си и не му отвори дори когато той счупи сребърния си бастун от блъскане по вратата.
Къщата се завъртя във вихрушка от шетня и караници. Въздухът сякаш не можеше да се диша от напрежение и дори птичките се смълчаха в клетките си. Прислужниците се трепеха да тичат по заповедите на тоя припрян и груб господар, който искаше желанията му да се изпълняват незабавно. Клара продължи да си живее както преди — не обръщаше внимание на мъжа си, все едно, че го нямаше, и не му проговаряше. Женихът — на практика пленник на бъдещия си тъст — бе настанен в една от многобройните стаи за гости, където по цял ден крачеше напред-назад и от нямане какво да прави го беше хванал съклет — хем не виждаше Бланка, хем така и не проумяваше как се е насадил на тия пачи яйца. Не знаеше дали да се тюхка, че е станал жертва на тия диви туземци, или да се радва, че ще осъществи мечтата си да се ожени за млада, красива и имотна южноамериканка. Тъй като падаше оптимист по природа и беше надарен с практичния нюх, присъщ на съотечествениците му, той предпочете второто и докато се изниза седмицата, лека-полека миряса.
Естебан Труеба определи датата за бракосъчетанието за след петнайсет дена. Реши, че най-добрият начин да се избегне скандалът е да се вдигне нечувано пищна сватба. Искаше да види дъщеря си венчана от епископа, в бяла рокля с шестметров шлейф, носен от шаферчета момченца и момиченца, фотографирана в светската хроника на вестника, искаше гуляй с ядене и пиене до пръсване, с голяма дандания и разточителство, та никой да не се заглежда в корема на младоженката. Единственият, който подкрепи замислите му, бе Жан дьо Сатини.
Един ден Естебан Труеба повика дъщеря си, за да я прати при шивача на проба за булчинската й рокля. Не я беше виждал от нощта на побоя. Като я съзря дебела и с петна по лицето, направо се ужаси.
— Няма да се омъжа, татко — рече тя.
— Млък! — изръмжа той. — Ще се омъжиш, защото не са ми потрябвали копелета в семейството, чу ли?
— Мислех, че вече си имаме няколко, макар и извън него — отвърна Бланка.
— Не ми отговаряй! Държа да знаеш, че Педро Трети Гарсия е мъртъв. Убих го със собствената си ръка, тъй че забрави за него и се постарай да бъдеш достойна съпруга на човека, който те отвежда пред олтара.
18
Рубен Дарио (1867–1916) — бележит никарагуански поет, смятан за родоначалник на модернизма в поезията на испански език. Много от стиховете му са подчертано сантиментални. — Б. пр.