Хайме фокусираше погледа си, за да възприеме къщната действителност, единствено когато виждаше да минава Аманда, хванала Николас под ръка. Почти никога не я заговаряше, а обърнеше ли се тя към него, той се изчервяваше като рак. Нямаше добро мнение за причудливата й външност и беше убеден, че ако се среше като хората и си свали грима от очите, ще заприлича на изпосталяла зеленикава мишка. Но продължаваше да се зазяпва в нея — просто не можеше иначе. Дрънченето на гривни, което се разнасяше от девойката, го отвличаше от ученето и той с голямо усилие си налагаше да не тръгне подире й из къщата като хипнотизирана кокошка. В самотното си легло, неуспял да се съсредоточи в четенето, Хайме си представяше Аманда гола, обгърната от черната й коса, с всичките й дрънчащи украшения, като идол. Като дете той бе саможив, а после стана стеснителен мъж. Не обичаше себе си и може би затова мислеше, че не заслужава обичта и на другите хора. Най-малката проява на грижа или на благодарност към него го засрамваше и му причиняваше страдание. Аманда въплъщаваше за него цялата женска същност, а тъй като беше приятелката на Николас — и всичко забранено. Свободната, приветлива и авантюристична по природа млада жена го омайваше, а видът й — вид на дегизирана мишка — пораждаше у него горестен копнеж да я закриля. Желаеше я болезнено, но никога не посмя да си го признае, дори в най-съкровените си мисли.
По онова време Аманда ходеше често у Труебови. Нямаше строго определено работно време във вестника и при всяка възможност се отбиваше в голямата къща на ъгъла заедно с братчето си Мигел. Присъствието на двамата не биеше на очи в голямата сграда, винаги изпълнена с хора и с оживление. Мигел, тогава към петгодишен, беше спретнат и сдържан, не правеше никакви пакости, никой не го забелязваше, сливаше се с шарките на тапетите по стените и с мебелите, играеше сам в градината и вървеше след Клара из цялата къща и й викаше „мамо“. На Хайме пък викаше „татко“ и затова предположиха, че Аманда и Мигел са сираци. Аманда не се делеше от брат си, водеше го в работата си, приучи го да яде всичко, по всяко време, и да спи, където го сварата свари. Ограждаше го с пламенна, необуздана нежност, чешеше го като кученце, хокаше го, когато я ядосаше, а после се втурваше да го прегърне. Не даваше никой да прави забележки или да заповядва на брат й, не допускаше да й натякват за странния живот, който го караше да води, и го бранеше като лъвица, макар че никой не се канеше да го напада. Единствено на Клара разрешаваше да изказва мнения за възпитанието на Мигел и тя сполучи да я убеди, че трябва да го пратят на училище, за да не остане неграмотен борсук. Не че Клара беше чак ревностна привърженичка на системното и редовно обучение, но специално за Мигел реши, че никак няма да е излишно да ходи на училище по няколко часа дневно, за да се приучи на дисциплина и да свикне да общува с други деца на неговата възраст. Тя лично го записа, купи му учебни пособия и униформа и двете с Аманда го заведоха на училище първия ден. На входа Аманда и Мигел се прегърнаха разплакани. Учителката се видя в чудо — не можеше да откъсне детето от полите на сестра му, за които то се държеше със зъби и нокти, пищеше и раздаваше отчаяни ритници на всеки приближил се. Най-сетне с помощта на Клара учителката успя да завлече детето навътре и училищната врата се хлопна зад гърба му. Аманда седна на бордюра и клеча там цялата сутрин. Клара също, защото се чувствуваше виновна за тази чужда мъка и започваше да се съмнява дали пък не е сбъркала с начинанието си. На обед би звънецът и голямата врата се отвори. Видяха да излиза стадо ученици. Сред тях, кротък, мълчалив и без сълзи, с черта от молив на носа и със смъкнати и подпетени чорапи вървеше малкият Мигел. За тези няколко часа той се бе научил да крачи в живота, без да се държи за ръката на сестра си. Аманда го притисна буйно до гърдите си и в прилив на нежност му каза: „Живота си бих дала за тебе, Мигелито!“ Не знаеше, че един ден ще й се наложи да го стори.