Колкото повече наближаваше датата на изборите, толкова по-нервен ставаше Естебан Труеба. В политическата си авантюра той бе заложил на карта всичко, каквото притежаваше. Една вечер не издържа повече и почука на вратата на спалнята на Клара. Тя му отвори. Беше по нощница и си бе сложила зъбите, защото обичаше да гризе бисквити, докато пише в тетрадката си за животоописание. Видя му се толкова млада и хубава, колкото в онзи първи ден, когато я доведе за ръка в тази тапицирана в синя коприна спалня и я накара да стъпи върху кожата на Барабас. При този спомен Естебан се усмихна.
— Прощавай, Клара — каза той и се изчерви като ученик. — Чувствам се самотен и ми е тежко. Нека да постоя малко тук, ако не те притеснявам.
Клара също се усмихна, но не каза нищо. Посочи му креслото и Естебан седна. Постояха някое време умълчани, вземаха си от чинията с бисквити и се гледаха удивено, защото отдавна живееха под един покрив, а не се виждаха.
— Предполагам знаеш какво ме гнети — не се сдържа най-накрая Естебан Труеба.
Клара кимна утвърдително.
— Мислиш ли, че ще ме изберат?
Клара пак кимна и тогава на Труеба му олекна напълно, сякаш му бе дала писмена гаранция. Изсмя се весело и звънко, изправи се, сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.
— Златни ти уста, Клара! Щом ти го казваш, ще стана сенатор — извика той.
От тази вечер нататък враждебността между двамата намаля. Клара все така не му обелваше и дума, но той се правеше, че не забелязва нейното мълчание, говореше й нормално и тълкуваше и най-малкия неин жест като отговор. В случай на нужда Клара му изпращаше известия по прислужниците или по синовете си. Гледаше на мъжа й да му е добре, подкрепяше го в го насърчаваше в работата му, а и го придружаваше, когато той я помолеше. Сегиз-тогиз му се усмихваше.
След десет дена Естебан Труеба бе избран за сенатор на републиката, както бе предсказала Клара. За да отпразнува събитието, той вдигна гуляй за приятелите и за съмишлениците си, раздаде пари на служителите си и на селяните в „Трите Марии“ и остави на леглото на Клара огърлица от изумруди заедно с китка теменужки. Клара започна да посещава светските приеми и политическите събрания — нейното присъствие там бе необходимо, за да може мъжът й да се изявява като скромен и привързан към семейството си съпруг, който допада хем на публиката, хем на Консервативната партия. В тези случаи Клара си слагаше зъбите и някои скъпоценности, които й бе подарил Естебан. Минаваше за най-елегантната, дискретна и очарователна дама в неговите среди и никой не подозираше, че тази изискана двойка изобщо не си говори. С новото обществено положение на Естебан Труеба се умножиха хората, на които трябваше да се оказва внимание в голямата къща на ъгъла. Клара не водеше сметка колко гърла изхранва и какви домакински разходи прави. Фактурите отиваха направо в канцеларията на сенатора Труеба в Конгреса и той плащаше и не питаше, защото беше открил, че колкото по-нашироко харчеше, май повече нарастваше състоянието му, и стигна до извода, че Клара, с цялото си безразборно гостоприемство и с всичките си благотворителни дейности, все пак не ще успее да го разори. Отначало гледаше на политическата си власт като на нова играчка. Достигнал бе зрялата си възраст като богат и уважаван човек, какъвто се бе заклел да стане още в бедните си юношески години. Беше преуспял без вуйчо владика и без друг капитал освен гордостта и амбицията си. Ала скоро разбра, че си е останал все така самотен. Двамата му синове го избягваха, а с Бланка повече ни се бе чувал, ни виждал. За живота й научаваше от разказите на братята й, а сам той, верен на обещанието, което бе поел пред Жан дьо Сатани, всеки месец й изпращаше чек — и толкова. До такава степен се беше отчуждил от синовете си, че не можеше да започне разговор с тях и да не го завърши с крясъци. Труеба узнаваше за лудориите на Николас, когато вече беше прекалено късно, тоест когато всички ги одумваха. Нищо не знаеше и за живота на Хайме. Ако можеше да си представи, че той се е сдушил с Педро Трети Гарсия и двамата са се привързали един към друг като братя, щеше да получи удар. Но Хайме много внимаваше да не се изтърве за тия неща пред баща си.
Педро Трети Гарсия беше напуснал село. След ужасната му среща с господаря отец Хосе Дулсе Мария го приюти в църквата и му излекува ръката. Но младежът бе изпаднал в униние и повтаряше до втръсване, че нямало никакъв смисъл да живее повече, щом е загубил Бланка, а на всичко отгоре не ще може вече да свири на китара — единствената му разтуха. Отец Хосе Дулсе Мария изчака жилавият корен на момчето да си каже своето, та ранената му ръка да заздравее, и после го качи на една двуколка и го закара в индианския резерват. Там го представи на една стогодишна баба, сляпа и с ръце, сгърчени като куки от ревматизъм, но със силна воля, с която и на тия години още се занимаваше с кошничарство, при това с краката си. „Щом тя може да плете кошници с крака, защо ти да не свириш на китара без пръсти“, рече му той. После свещеникът — йезуит му разказа собствената си история.