— Не се допускат посетители от противния пол — каза тя на Николас.
Той обаче разстла неотразимата си усмивка на прелъстител, целуна й ръка, без изобщо да помисли за отстъпление пред олющения пурпур на мръсните й нокти, изпадна в захлас от пръстените и се представи за братовчед на Аманда. В крайна сметка тя, сразена, се закърши в кокетен кикот, поведе го по прашните стълби до третия етаж, тресейки меса като слоница, и му посочи вратата на Аманда. Николас завари девойката в леглото. Загърнала се с избелял шал, тя играеше на дама с брат си Мигел. Беше толкова прежълтяла, че чак биеше на зелено, и толкова смалена, че той едва я позна. Аманда го погледна, но не му се усмихна и с нищо не му показа, че е добре дошъл. Виж, Мигел застана насреща му с ръце на хълбоците.
— Значи най-сетне дойде — каза му детето.
Николас пристъпи към леглото и се опита да си припомни кръшната и смугла Аманда, онази Аманда — плод и струна — от срещите им в тъмнината на заключените стаи, ала между сплъстените фъндъци на шала и сивите чаршафи се беше свила една непозната с големи блуждаещи очи, която го гледаше с необяснима суровост. „Аманда“, промълви той и взе ръката й. Без пръстените и сребърните гривни тази ръка изглеждаше съвсем безпомощна — като крак на умираща птица. Аманда повика брат си. Мигел отиде до леглото и тя му прошепна нещо на ухото. Детето се запъти бавно към изхода, от прага стрелна с последен гневен поглед Николас, излезе и затвори безшумно вратата.
— Прости ми, Аманда — измънка Николас. — Бях много зает. Защо не ми се обади, че си болна?
— Не съм болна — отвърна тя. — Бременна съм.
Тази дума шибна Николас болезнено като плесница. Той заотстъпва, докато усети стъклото на прозореца о гърба си. Още първия път, когато съблече Аманда, опипвайки я напосоки в тъмнината, заплитайки ръце в труфилата на екзистенциалистичната й дегизировка, и тръпнеше, като предвкусваше досега си с издаденостите и вдлъбнатините, които си бе представял толкова пъти, а никога не бе успял да опознае в пищната им голота, той предположи, че тя ще е достатъчно опитна, за да не допусне той да стане баща на семейство на двайсет и една години, а тя — самотна майка на двайсет и пет. Аманда и по-рано си беше имала вземане-даване с мъже и първа му заговори за свободната любов. Държеше на непреклонното си решение да бъдат заедно само докато се привличат взаимно, без да се обвързват и да се заричат за бъдещето — както Сартър и Бовуар. Тази уговорка, която отначало се стори на Николас проява на студенина и на малко смущаващо отсъствие на всякакви задръжки и свян, по-нататък се оказа много удобна за него. Освободен от обвързаност, весел и безгрижен като щурец, какъвто си беше за всичко в живота, той се впусна в любовната връзка, без да си прави сметка за последствията.
— Какво ще правим сега! — извика той.
— Аборт, естествено — отвърна тя.
Вълна от облекчение разтърси Николас. Още веднъж беше избягнал пропастта. Както винаги, когато играеше на ръба на бездната, и сега до него се бе появил друг, по-силен човек, за да се нагърби да му търси оправията. Едно време в колежа той се ежеше на момчетата в междучасията и ги настървяваше срещу себе си, докато си изпросваше боя. Тогава в последния момент, в мига, когато се вцепеняваше от ужас, идваше Хайме и се изпречваше пред него, превръщаше паниката му в лудешка радост и му даваше възможност да се затули между колоните в двора и да бълва обиди и ругатни от скривалището си, докато брат му, с разкървавен нос, раздаваше юмруци с мълчаливата упоритост на машина. Сега вместо него отговорността поемаше Аманда.
— Можем да се оженим, Аманда… ако искаш — измънка той, от кумова срама.
— Не! — отговори тя без колебание. — Не те обичам достатъчно, за да се омъжа за тебе, Николас.