Николас подви колене, седна до леглото и захлупи глава в шепите си.
— Трябва да й помогнеш, за бога! — умолително каза той.
Хайме затвори очи и задиша тежко. Мъчеше се да овладее тези безумни чувства, които го подтикваха да убие брат си, да хукне да се ожени самият той за Аманда, да плаче от безсилие и разочарование. Пазеше в паметта си образа на девойката такава, каквато си я представяше всеки път, когато го връхлиташе сразяващият порив на любовната мъка. Виждаше я да влиза и да излиза от къщата като полъх свеж въздух, съзираше я как води братчето си за ръка, чуваше смеха й на терасата, усещаше едва доловимия и нежен дъх на кожата и на косата й, когато минаваше покрай него под жаркото обедно слънце. Виждаше я такава, каквато си я представяше в часовете на нега, когато чезнеше по нея. И най-вече изплуваше в съзнанието му онзи единствен отчетлив миг, когато Аманда влезе в спалнята му и двамата останаха сами в съкровения мир на неговото светилище. Той се бе изтегнал в кревата и четеше, когато тя нахълта, без да чука, изпълни тунела с пърхането на дългата си коса и с извивките на ръцете си, най-безцеремонно заопипва книгите и дори се осмели да ги вади от свещените им полици, духаше ги от праха без каквото и да е страхопочитание, после ги хвърляше на леглото и неспирно каканижеше, докато той тръпнеше от желание и от изненада и не намираше в целия си богат енциклопедичен речник една-единствена дума, за да я задържи. Най-накрая тя се сбогува с целувка, която залепи на бузата му. Тази целувка остана да му пари като рана от изгорено — една-единствена и ужасна целувка, от която той си построи лабиринт от блянове, където те двамата бяха влюбени един в друг принц и принцеса.
— Ти поназнайваш от медицина, Хайме. Трябва да направиш нещо — примоли му се Николас.
— Аз още следвам, има още много, докато стана лекар. Нищо не разбирам от тия работи. Но съм виждал много жени да умират, защото са се оставили в ръцете на невежи — каза Хайме.
— Тя разчита на тебе. Казва, че само ти можеш да й помогнеш — рече Николас.
Хайме сграбчи брат си за дрехите и го вдигна във въздуха, задруса го като чучело и му избълва всички ругатни, които му минаха през ума, докато най-сетне собствените му ридания го накараха да го пусне. Николас се разциври с облекчение. Познаваше Хайме и бе доловил, че, както винаги, той и сега приема ролята на закрилник.
— Благодаря ти, братко!
Хайме го зашлеви неохотно и го изблъска от стаята си. Заключи вратата и легна в кревата си по очи, разтърсван от оня дрезгав и страшен плач, с който мъжете изплакват любовните си мъки.
Изчакаха да дойде неделя. Хайме им определи среща в амбулаторията в Бедняшкия квартал, където стажуваше като студент. Ключът беше у него, тъй като винаги си отиваше последен, та влезе без затруднения, но се чувстваше като крадец, защото, ако станеше нужда, нямаше да може да обясни какво прави там по тази късна доба. От три дена изучаваше старателно всяка подробност от операцията, която му предстоеше да извърши. Можеше да повтори всяка дума от учебника — точно както си беше поред, но това не му вдъхваше повече увереност. Трепереше, стараеше се да не мисли за агонизиращите жени, които беше виждал да вкарват в отделението за спешни случаи на болницата, за ония, на които бе помагал да прескочат трапа в същия този кабинет, и за другите, които бяха издъхнали с мъртвешки бледи лица на същите тези легла, с рукнала между бедрата им река от кръв, и науката не можеше да стори нищо, за да попречи животът им да изтече през този отворен кран. Познаваше тази драма съвсем отблизо, но никога дотогава не му се беше налагало да поставя на изпитание собствената си съвест, за да помогне на една отчаяна жена. Още повече, че сега тази жена беше Аманда. Запали лампите, облече си бялата лекарска престилка и докато приготвяше инструментите, преговаряше на глас всяка подробност, която бе запаметил. Искаше му се да настъпи някакво страхотно бедствие, някакъв катаклизъм, който да разтърси планетата из основи, за да не трябва той да върши онова, което му предстоеше да извърши. Ала до уречения час не се случи нищо.
През това време Николас отиде да вземе Аманда със старата „Ковадонга“, която едва креташе като спънат кон с разнебитените си чаркове сред облак черен дим от изгоряло масло, но още им вършеше работа, когато нямаше накъде. Аманда го чакаше, седнала на единствения стол в стаята, държеше за ръката Мигел и двамата бяха потънали в някаква душевна симбиоза, от която Николас, както винаги, се почувства изключен. Момичето изглеждаше бледо и посърнало — от нерви, от неразположение, от преживените през последните седмици тревоги и страхове. Във всеки случай тя се държеше по-спокойно от Николас, който говореше едно през друго, не можеше да се свърти на едно място и се мъчеше да я ободри, като се преструваше на весел и пускаше неуместни и безсмислени шеги. Беше й занесъл подарък — стар пръстен с гранати и брилянти, който бе задигнал от стаята на майка си. Надяваше се, че тя никога не ще открие липсата му и че дори да го види на ръката на Аманда, за нищо на света няма да си го познае — Клара не се вглеждаше в тия неща. Аманда му го върна кротко.