— Мамо, помогни на Аманда — помоли Хайме с увереност, която черпеше от дългото им съучастничество в подобни работи. — Болна е и ще остане тук няколко дена.
— Ами Мигелито? — попита Аманда.
— Аз ще отида да го взема — каза Николас и излезе.
Приготвиха една от стаите за гости и Аманда си легна. Хайме й премери температурата и каза, че трябва да почива. Понечи да си излезе, но се спря нерешително на прага. Точно тогава Клара се върна. Носеше табличка с кафе за тримата.
— Предполагам, че ти дължим обяснение, мамо — смотолеви Хайме.
— Не, сине — приветливо отвърна Клара. — Ако е грях, предпочитам да не ми го разказвате. А щом Аманда ни е дошла на крака, тъкмо ще я поглезим малко, че като я гледам каква е светнала, май никак няма да й е излишно.
И излезе. Синът й я последва. Като гледаше как майка му върви по коридора боса, с разпусната на гърба коса, загърната в белия си пеньоар, Хайме забеляза, че не е висока и силна, каквато я беше виждал в детството си. Протегна ръка и я хвана за рамото. Тя възви глава, усмихна се и Хайме я прегърна поривисто, притисна я до гърдите си, ожули й челото с брадичката си, където ужасната му четина отново плачеше за бръснач. Даряваше й спонтанна ласка за първи път от онова време, когато той беше увиснало по необходимост на гърдите й бебе, и Клара се слиса, като осъзна колко голям е синът й — с гръден кош на щангист и с ръчища като чукове, които я стискаха със застрашителна сила и й вземаха дъха. Развълнувана и щастлива, тя се питаше как е възможно това космато мъжище, силно като мечка и невинно като послушница, да е било някога в нейния корем, при това в компанията на още един като него.
Следващите дни Аманда вдигна температура. Изплашен, Хайме я наглеждаше по всяко време и й даваше сулфамиди. Клара се грижеше за нея. Не й убягна от вниманието, че Николас пита дискретно за Аманда, ала изобщо не си прави устата да я навести. Виж, Хайме се затваряше с девойката, носеше й за прочит най-любимите си книги, ходеше като завеян, говореше несвързани неща, застояваше се из къщи, както никога по-рано, и дори стигна дотам, че в четвъртък забрави за събранието на социалистите.
Ето как Аманда стана член на семейството за известно време и ето защо пък Мигелито, поради особено стечение на обстоятелствата, скрит в гардероба, видя как Алба се роди в къщата на Труеба и завинаги запомни величественото и ужасно зрелище — как бебето се появи на бял свят обвито в кървава слуз, сред писъците на майката и врявата на жените, които се суетяха наоколо й.
Междувременно Естебан Труеба бе отпътувал за Съединените щати. Беше му дошло до гуша от болката в костите и от онази загадъчна болест, която само той забелязваше, и реши да се прегледа при чуждестранни лекари, защото бе стигнал до прибързаното заключение, че местните, латиноамерикански доктори са до един мошеници и празнодумци и че се доближават по-скоро до жреца — магьосник у туземците, отколкото до учения. Смаляваше се толкова бавно и неусетно, че никой друг не беше обърнал внимание. Трябваше да си купува един номер по-малки обувки, трябваше да си носи панталоните да му ги скъсяват, а ризите — да им слагат басти на ръкавите. Един ден си сложи широкополата шапка, за която не се бе сещал цялото лято, и видя, че му прихлупва напълно ушите, от което заключи с ужас, че ако се свива обемът на мозъка му, то навярно му намаляват и мислите. Американските лекари му измериха тялото, претеглиха му чарковете един по един, разпитваха го на английски, инжектираха му някакви течности с една игла, изтеглиха му ги с друга, направиха му снимки, обърнаха го наопаки като ръкавица и дори му навряха лампа в задника. Накрая заключиха, че всичко това са негови измишльотини. Че само си е втълпил, че се свива. Че винаги си е бил същият на ръст и сигурно е сънувал, че някога е бил висок метър и осемдесет и е носил обувки четирийсет и втори номер. В крайна сметка на Естебан Труеба му омръзна и се върна в родината си, твърдо решил да не обръща внимание на въпроса с ръста, тъй като всички политици в историята са били дребни — от Наполеон до Хитлер. Като се прибра у дома, видя, че Мигел играе в градината, а Аманда — отслабнала и с торбички под очите, без огърлици и гривни, седи с Хайме на терасата. Не зададе никакви въпроси — свикнал бе да вижда чужди хора, не от семейството, да живеят под собствения му покрив.
VIII
Графът
Този период щеше да потъне завинаги в бъркотията на остарелите, избледнели от времето спомени, ако не бяха писмата, които си изпращаха Клара и Бланка. Тяхната оживена кореспонденция запази събитията, избави ги от мъглявината на недоказуемостта. Още от първото писмо, което получи от дъщеря си след сватбата й, Клара успя да предугади, че раздялата й с Бланка няма да е задълго. Без да казва на никого, тя подреди една от най-слънчевите и просторни стаи в къщата, та да е готова за нея. Там сложи бронзовото легло, в което бе отгледала трите си деца.