Най-отдалечените стаи в къщата бяха предоставени на Жан за заниманията му с фотография — неговата голяма страст. Там той нагласи своите лампи, триножници, снимачни апарати. Помоли Бланка никога да не влиза, без да му се обажда, в помещенията, които той кръсти „лабораторията“ — ако проникнела естествена светлина, плаките можели да се осветят, обясни той. Заключваше вратата и носеше ключа на златна верижка — напълно излишна предпазна мярка, тъй като жена му не проявяваше практически никакъв интерес към онова, което я заобикаляше, а най-малко пък към фотографското изкуство.
Колкото повече пълнееше, толкова по-флегматична ставаше Бланка. В ориенталската й отпуснатост се разбиха всички опити на мъжа й да я въведе в обществото, да я води по гости, да я разхожда с кола или да я запали да подрежда новия им дом. Тромава, непохватна, саможива и вечно уморена, Бланка се затвори в свой свят, посвети се на плетки и на бродерия. Голяма част от деня прекарваше в сън, а в часовете, когато беше будна, приготвяше мънички розови дрешки — розови, защото беше сигурна, че ще роди момиче. Както едно време майка й с нея, така и тя сега си изработи система, за да общува с детето в утробата си, и постепенно се отдаде на непрекъснат мълчалив диалог с него. В писмата до Клара тя разказваше за затворения си и невесел живот, а съпруга си описваше със сляпа симпатия като човек изтънчен, сдържан и вежлив. Така лека-полека тя несъзнателно наложи легендата, че Жан дьо Сатини е едва ли не принц, без да споменава, че той посмръква кокаин и следобед пуши опиум — проумяваше, че родителите й не ще съумеят да се отнесат с разбиране към тези негови прищевки. Цяло крило от къщата беше на нейно разположение. Там беше устроила своята главна квартира и там трупаше всичко — да й е готово за деня, когато дъщеря й ще дойде на бял свят. Жан казваше, че и петдесет деца да се родят, пак ще са малко за всичките тия дрехи и купища играчки. Но какво да се прави — единственото развлечение на Бланка беше да обикаля малобройните магазини в града и да купува де що види бебешко в розово. По цял ден поръбваше фланелени одеялца, плетеше вълнени буйки, подреждаше купищата камизолки, лигавчета и пелени, гладеше бродираните чаршафи. Като си починеше следобед, тя се захващаше да пише на майка си и понякога на брат си Хайме, а след залез-слънце, щом позахладнееше, тръгваше да се разхожда наоколо, за да се разтъпче. Вечерта се срещаше със съпруга си в голямата трапезария на къщата, където фаянсовите негри, изправени в своите ъгли, озаряваха сцената със светлината си, достойна за публичен дом. Сядаха на двата края на масата, застлана с дълга покривка, наредена с пълен комплект чинии и кристални чаши и украсена с изкуствени цветя, защото в този неприветлив край нямаше естествени. Прислужваше им неизменно все същият невъзмутим и мълчалив индианец, който постоянно въртеше в устата си зелената топка от кокаинови листа, с които се поддържаше във форма. Не беше слуга като слуга и нямаше строго определени задължения в домакинската работа. Впрочем изобщо не го биваше и да сервира — и хабер си нямаше как се борави с подноси и с прибори и в крайна сметка им тикваше храната под носа, както му падне. Веднъж-дваж Бланка трябваше да му обръща внимание да не й сипва в чинията картофите с ръка, ако обича. Но Жан дьо Сатини го уважаваше по някаква тайнствена причина и го обучаваше за свой помощник в лабораторията.
— Той две думи на кръст не може да каже, камо ли да прави снимки — подметна Бланка, като научи.
Точно този индианец Бланка помисли, че е видяла да се кипри върху токове в стил Луи XV.
Първите месеци от брачния й живот преминаха безбурно и скучно. Естественото влечение на Бланка към уединение и самота се засили. Отказа се да води светски живот и в крайна сметка Жан дьо Сатини започна да ходи сам на многобройните гости, за които получаваха покани. После, като се прибереше вкъщи, той се надсмиваше пред Бланка над пошлостта на тия тежки и миришещи на мухъл семейства с едновремешни нрави, в които госпожиците не мръдват вън от къщи без блюстителка на честта им като опашка, а господата носят муски против уроки. Бланка си живееше безгрижно, както бе мечтала, докато мъжът й се отдаваше на онези дребни удоволствия, които човек може да си достави единствено ако има пари и от които му се бе наложило да се откаже толкова задълго. Всяка вечер ходеше да играе в казиното и жена му предположи, че навярно губи големи суми, защото дойдеше ли краят на месеца, пред вратата неизменно се заточваше цял керван кредитори. Жан имаше крайно особени представи за семейния бюджет. Купи си автомобил последен модел, достоен за арабски шейх, с тапицирани с леопардова кожа седалки и с позлатени дръжки на вратите. По-голям и разкошен никога не бяха виждали по тия краища. Чрез мрежа от тайнствени съдружници закупуваше антикварни предмети, най-вече френски порцелан в бароков стил, към който изпитваше слабост. Внасяше в страната цели каси най-отбрани напитки, които прекарваше безпрепятствено през митницата. Контрабандните му придобивки влизаха в къщата през задния вход, излизаха непобутнати през главния и поемаха към разни места, където Жан им виждаше сметката в гуляи, на които не даваше гласност, или пък ги продаваше на главозамайващи цени. Вкъщи не канеха гости и след няколко седмици госпожите от местния хайлайф престанаха да се обаждат на Бланка. Излезе й име на саможива, високомерна и болнава жена, от което пък нарасна всеобщото благоразположение към френския граф, придобил славата на търпелив съпруг страдалец.