Всичките братя и сестри се сбогуваха с Роса с целувка по леденото й чело. Само Клара така и не пожела да се доближи до трапезарията. Не настояха да дойде, защото познаваха крайната й чувствителност и склонността й да върви като сомнамбул, когато й се разпалеше въображението. Остана сгушена до Барабас в градината, отказа да яде и да участва в бдението. Внимание й обърна само Бавачката. Тя понечи да я утешава, но Клара й се озъби.
Въпреки че Северо взе мерки, за да не плъзнат клюки, смъртта на Роса стана обществен скандал. На всички желаещи да го изслушат доктор Куевас даде напълно приемливо обяснение за смъртта на девойката. Според него тя бе настъпила вследствие на скоротечна пневмония. Пусна се обаче мълва, че е била отровена по грешка вместо баща й. По ония времена политическите убийства бяха непознати в страната и отровата, тъй или иначе, бе средство, до което прибягваха само женоря, не се тачеше твърде и не се използуваше от колониалната епоха, защото дори при престъпленията от ревност до развръзката се стигаше в открито единоборство. Вдигна се голям протестен шум около покушението и преди Северо да е успял да попречи, новината бе поместена от един опозиционен вестник. Той обвиняваше с недомлъвки олигархията и добавяше, че консерваторите са способни дори и на такова нещо, защото не могли да простят на Северо дел Вале, че въпреки произхода и положението си е преминал в лагера на либералите. Полицията се опита да тръгне по следите на шишето ракия, но единственото, което се изясни, бе, че не е дошло от земите на пълненото с яребици прасе и че избирателите южняци изобщо нямат пръст в тая работа. Тайнственото шише било намерено случайно на черния вход на къщата на Дел Вале в същия ден и в същия час, когато пристигнало печеното прасе. Готвачката предположила, че то си върви заедно с другия подарък. Нито усърдието на полицията, нито разследванията на един частен детектив, нает от Северо, разкриха убийците и зовът за възмездие сподиряше като сянка следващите поколения и не им даваше мира. Това бе първото от поредицата събития, свързани с насилие, които оставиха своя отпечатък върху по-нататъшната съдба на семейството.
Спомням си отлично, като да беше вчера. Този ден започна много щастливо за мене — появи се нова жилка, тлъстата и чудесна жилка, която бях гонил през цялото това време на жертви, разлъка и очакване и която можеше да ми донесе така желаното богатство. Бях уверен, че за шест месеца ще събера достатъчно пари, за да се оженя, и че след година ще мога да се смятам за заможен човек. Имах рядък шанс, защото в разработването на мини преуспяваха малцина, повечето се разоряваха, както казвах — пишех де — на Роса този следобед. Бях толкова радостно възбуден, толкова нетърпелив, че пръстите ми се заплитаха о клавишите на старата машина и думите излизаха залепени една за друга. Както се бях унесъл в писмото, на вратата се похлопа и аз чух тези удари, от които завинаги ми пресекна вдъхновението. Един мулетар, подкарал няколко животни, носеше от селото телеграма, подадена от сестра ми. С нея Ферула ме известяваше за смъртта на Роса.
Едва когато прочетох за трети път листа хартия, осъзнах, че ме обзема безкрайно отчаяние. Единственото, което никога не ми беше минавало през ум, е, че Роса е смъртна. Бях се косил при мисълта, че като й дойде до гуша да ме чака, тя може да реши да се омъжи за друг или че никога няма да се появи проклетата жила, от която щях да забогатея, или че мината някой ден ще се срути отгоре ми и ще ме премаже като хлебарка. Бях си представял всички тези възможности и някои други, но никога, въпреки пословичния си песимизъм, поради който винаги очаквам най-лошото, не бях допускал, че Роса ще умре. Почувствах, че без Роса животът става безсмислен за мене. Паднах духом, сякаш се спука балон, изпари ми се целият ентусиазъм. Тъй си и останах седнал на стола и загледан през прозореца в пустинята. Кой знае колко съм стоял така, докато лека-полека душата ми се върна в тялото. Първата ми реакция бе яростна. Скочих, заблъсках по слабите дъсчени стени на къщата, докато ми потече кръв от кокалчетата на пръстите, скъсах на хиляди парчета писмата и рисунките на Роса и копията от запазените мои писма, набързо натъпках в куфарите дрехи, документи и брезентовата торбичка със златото и после излязох да намеря надзирателя, за да му предам парите за надниците на работниците и ключовете от склада. Мулетарят предложи да ме заведе до влака. Изкарахме почти цялата нощ в път, качени върху гърбовете на животните и завити само с по една черга, която не ни пазеше особено от самума5. Напредвахме едва-едва през безкрайната пустош, където нямаше никакви ориентири, и единствената гаранция, че ще пристигнем, беше инстинктът на моя водач.