— Няма да се черпим за смъртта на Президента и на още толкова хора, дядо! — каза Алба.
В кокетните къщи в Богаташкия квартал отвориха бутилките, пазени три години в очакване на този ден, и вдигнаха наздравица за новия ред. Над работническите квартали цяла нощ кръжаха хеликоптери и бръмчаха като мухи от други светове.
Много късно, почти на разсъмване, телефонът иззвъня и Алба, която не си беше легнала, изтича да вдигне слушалката. Отдъхна си, като чу гласа на Мигел.
— Дойде часът, любов моя. Не ме търси и не ме чакай. Обичам те — каза той.
— Мигел! Искам да дойда с тебе! — изхлипа Алба.
— Не говори на никого за мене, Алба. Не се обаждай на приятелите. Скъсай бележниците, писмата — всичко, което би могло да те уличи в някаква връзка с мен. Винаги ще те обичам, помни това, любов моя — каза Мигел и прекъсна разговора.
Обсадното положение трая два дена. За Алба те бяха цяла вечност. Радиостанциите предаваха непрекъснато маршове, а телевизията показваше само пейзажи от страната и анимационни филми. По няколко пъти на ден се явяваха на екраните четиримата генерали от хунтата, седнали между националния герб и знамето, и разгласяваха своите укази — те бяха новите герои на родината. Въпреки заповедта да се стреля по всеки, който се покаже вън от дома си, сенаторът Труеба прекоси улицата, за да отиде да празнува у един съсед. Шумното събиране не привлече вниманието на патрулите, които сновяха по улицата — в този квартал не очакваха да срещнат съпротива. Бланка обяви, че е получила най-жестоката мигрена в живота си, и се затвори в своята стая. През нощта Алба я чу да се суети из кухнята и си каза, че гладът вероятно е по-силен от главоболието. Два дена тя се въртя отчаяна из къщата, преглежда книгите в тунела на Хайме и собственото си писалище, за да унищожи всичко, което й се стори компрометиращо. Все едно, че вършеше светотатство — беше сигурна, че като се върне, вуйчо й страшно ще се ядоса и повече няма да й се доверява. Унищожи и бележниците с телефонните номера на приятелите, най-свидните си любовни писма и дори снимките на Мигел. Равнодушни и скучаещи, през дните с денонощна забрана за излизане прислужничките въртяха баници от нямане какво да правят. Единствено готвачката плачеше неспирно и чакаше с нетърпение да отменят полицейския час — искаше да отиде да види мъжа си, с когото не бе успяла да се свърже.
Когато забраната бе вдигната за няколко часа, за да се даде на населението възможност да си купи хранителни припаси, Бланка откри смаяно, че магазините са пълни догоре с продуктите, от които имаше недостиг през последните три години и които сега сякаш се бяха появили като с магическа пръчка по витрините. Видя планини разфасовани пилета и накупи цяла камара, при все че струваха тройно по-скъпо отпреди, защото бе въведено свободно ценообразуване. Забеляза, че много хора гледат пилетата с любопитство, сякаш за първи път виждаха такива птици, но малцина купуваха — нямаха толкова пари. След три дена миризмата на развалено месо изпълваше със зловоние магазините в града.
Войниците патрулираха нервно по улиците под приветствените възгласи на много хора, които бяха копнели правителството да бъде свалено. Одързостени от насилието, което се ширеше тези дни, някои се нахвърляха върху мъжете с дълги коси или с бради — непогрешими признаци за размирен дух — и спираха по улиците жените с панталони и им ги режеха с ножици — чувстваха се призвани да налагат ред, морал и приличие. Новите власти казаха, че нямат нищо общо с тези действия, никога не били издавали заповед да се режат бради или панталони, вероятно това е работа на комунисти, предрешили се като войници, за да злепоставят въоръжените сили и да всеят у населението ненавист към тях, че нито брадите, нито панталоните са забранени, но че естествено предпочитат мъжете да ходят избръснати и късо подстригани, а жените с поли.
Пусна се слух, че Президента е мъртъв, и никой не повярва в официалната версия, че се е самоубил.
Изчаках положението малко да се нормализира. Три дена след военния преврат отидох със служебната си кола в министерството на отбраната — чудех се, че досега не са ме потърсили, за да ме поканят да участвам в новото правителство. Всички знаят, че бях най-големият враг на марксистите, първият, който се опълчи срещу комунистическата диктатура и дръзна да заяви публично, че само военните могат да попречат страната да падне в лапите на левицата. Освен това пак аз осъществих почти всички контакти с висшето офицерство, служех за свръзка с американците, на мое име и с моите пари бе закупено оръжие. С една дума бях рискувал повече от когото и да било. На моите години политическата власт изобщо не ме блазни. Но аз съм един от малцината, които можеха да ги научат на ум, да ги напътстват, защото не от вчера заемам отговорни постове и зная по-добре от всеки друг какво й трябва на тази страна. Без верни, честни и способни съветници какво могат да направят шепа новоизлюпени полковници? Само щуротии. Или ще се оставят да ти мамят разни хитреци, които използват обстоятелствата, за да забогатяват. Оказах се прав. В онзи момент никой не знаеше, че нещата ще вземат такъв обрат. Мислехме, че намесата на военните е необходима крачка за връщането към здрава демокрация, затова ми се струваше толкова важно да окажа съдействие на властите.