— Доктор Дел Вале спаси живота на майка ми — рекъл войникът със сведени очи и с бойната си каска в ръка. — Затова дойдох да ви разкажа как го убиха.
Бланка ме повика да изслушам войника, но аз не му повярвах. Казах му, че се е припознал, че не Хайме, а другиго е видял в помещението с котлите — какво ще прави Хайме в президентския дворец в деня на военния преврат. Бях уверен, че синът ми е избягал в чужбина през някой граничен пункт или че е намерил убежище в някое посолство, ако наистина са го преследвали. От друга страна името му не се появи в нито един от списъците на търсени от властта лица и затова заключих, че Хайме няма от какво да се страхува.
Трябваше да мине много време — всъщност няколко месеца, за да разбера, че войникът бе казал истината. В бълнуванията на самотата, седнал на креслото в библиотеката с вперени в прага на вратата очи, аз чаках сина си, зовях го мислено, както зовях Клара. Толкова много го виках, че най-накрая го съгледах, но ми се яви покрит със засъхнала кръв и дрипи, повлякъл след себе си извити парчета бодлива тел по лъснатия паркет. Така проумях, че бе умрял тъй, както ни разказа войникът. Едва тогава започнах да говоря за тиранията. Виж, внучката ми Алба видя далеч преди мене как се откроява Диктатора. Съзря как той изпъква сред останалите генерали и други чинове. Позна го веднага, защото наследи интуицията на Клара. Той е недодялан и наглед прост и мълчалив като селянин човек. Изглеждаше скромен и малцина успяха да предугадят, че един ден ще го съзрат наметнал императорска мантия, вдигнал ръце, за да усмири тълпите, докарани с камиони, за да го превъзнасят до небесата, или как с треперещи от самолюбие височайши мустаци открива паметника на Четирите меча. От върха му един вечен факел трябваше да озарява съдбините на родината, но поради грешка, допусната от чуждестранните проектанти, от него така и не се вдигна никакъв пламък, а само гъст пушек като от готварница. Той остана да виси в небето като домъкнал се от други климати буреносен облак, който изобщо нямаше намерение да се разкара.
Започнах да мисля, че съм сгрешил с подхода и че може би това не е най-доброто решение за сваляне на марксизма. Чувствах се все по-самотен, защото вече на никого не трябвах, децата ми ги нямаше, а Клара с манията си да не обелва дума и с разсеяността си направо приличаше на призрак. Дори Алба странеше все повече. Рядко я виждах да се свърта из къщи. Минаваше край мен като вихрушка с безобразните си дълги сбръчкани памучни поли и с невероятната си зелена като на Роса коса, все погълната от тайнствени занимания, които вършеше със съучастничеството на баба си. Убеден съм, че зад гърба ми те двете нещо заговорничеха. Внучката ми не можеше да си намери място — също както Клара едно време, когато се разрази тифусът и тя пое на плещите си бремето на чуждата мъка.
На Алба й остана твърде малко време, за да оплаква вуйчо си Хайме — неотложните грижи за нуждаещите се я погълнаха тутакси, така че трябваше да спотаи болката си, за да я изстрада по-късно. Не видя Мигел цели два месеца след военния преврат и по едно време реши, че са убили и него. Ала не тръгна да го търси, защото той й бе дал много точни нареждания и освен това защото чу, че е в списъците на лицата, призовани да се явят пред властите. Това й вдъхна надежда. „Щом го търсят, значи е жив“, заключи тя. Измъчваше се от мисълта, че могат да го заловят жив, и се молеше на баба си да не допусне да се случи такова нещо. „Хиляди пъти предпочитам да го видя умрял, бабо“, умоляваше я тя. Знаеше какво става в страната, затова денем и нощем стомахът й беше свит на топка, ръцете й трепереха и когато научаваше каква участ е сполетяла този или онзи затворник, се изриваше от главата до петите, като чумава. Но не можеше да сподели терзанията си с никого, дори с дядо си — някои хора предпочитаха да не знаят какво се върши.
След онзи ужасен вторник светът се промени стремглаво за Алба. Наложи й се да пренастрои сетивата си, за да продължи да живее. Трябваше да свикне с мисълта, че няма да види повече най-свидните си същества — вуйчо си Хайме, Мигел и още много други. Обвиняваше дядо си за станалото, но после, като го гледаше как се е свил в креслото си и призовава Клара и сина си с безкраен шепот, цялата й обич към стареца напираше отново в нея и тя тичаше да го прегърне, да прекара пръсти през бялата му грива, да го разтуши. Алба имаше чувството, че всички неща са от стъкло, чупливи като въздишки, и че картечът и бомбите в оня незаличим вторник са поломили голяма част от познатия й свят, а другото е станало на сол и е опръскано с кръв. С течение на дните, седмиците и месеците онова, което отначало й се струваше пощадено от разрухата, също започна да показва признаци на развала. Забеляза, че приятелите и роднините я избягват, че някои пресичат на другия тротоар, за да не я поздравят, или извръщат лице, когато тя пристъпва към тях. Помисли, че е плъзнала мълва, че тя помага на преследваните.