Голяма част от средната класа се зарадва на военния преврат, защото той означаваше връщане към реда, към чистотата на нравите, към полите у жените и късите коси у мъжете. Но скоро започна да изпитва на собствен гръб тормоза на високите цени и на безработицата. Заплатите не стигаха, за да се свързват двата края. Във всички семейства хората оплакваха по някого и вече не можеха да казват, както в началото, че ако някой е задържан, убит или прокуден в изгнание, то е, защото си го заслужава. Не можеха повече да продължават да отричат и мъченията.
Докато процъфтяваха луксозните магазини, изникналите като с магическа пръчка средища на финансовия бизнес, екзотичните ресторанти и предприятията за внос, по вратите на фабриките безработните стояха на опашки и гонеха и най-малката възможност да намерят с какво да се заловят, колкото и ниска надница да им предлагаха. Заплащането на работната ръка слезе до робски равнища и работодателите, за първи път от много десетилетия насам, можеха да уволняват хората, когато им скимне, без право на обезщетение, и да ги пращат зад решетките при най-малкия протест.
В първите месеци сенаторът Труеба споделяше опортюнизма на хората от своята черга. Беше убеден, че е наложително да се изживее период на диктатура, за да се върне страната в кошарата, от която никога не трябваше да излиза. Той бе един от първите земевладелци, които си получиха обратно имотите. Върнаха му „Трите Марии“ в окаяно състояние, но цял-целеничък, до последния квадратен метър. Почти две години бе чакал този момент, предъвквайки яростта си.
Без много да му мисли, отиде на село с половин дузина платени убийци и си го върна тъпкано на селяните, дръзнали да му се надсмеят предизвикателно и да му отнемат онова, което открай време си беше негово. Пристигнаха в една ведра неделна утрин, малко преди Коледа. Нахълтаха в землището на чифлика и вдигнаха страшна дандания — все едно, че бяха нахлули пирати. Бабаитите се навряха навсякъде, подгониха хората с викове, бой и ритници, сбраха ги в двора заедно с животните, после поляха с бензин тухлените къщурки, гордостта на Труеба едно време, и ги подпалиха с цялата им покъщнина. Застреляха добитъка. Изгориха плуговете, курниците, велосипедите и дори люлките на новородените в една зловеща пладнешка вакханалия, която едва не прати стария Труеба от радост в гроба. Той разпъди всички арендатори, като ги предупреди, че ако още веднъж види крака им да стъпи в чертите на имота, ще ги сполети участта на добитъка. Видя ги как тръгват по-бедни от когато и да било — в дълга и печална върволица, повели децата си, старците си, малкото кучета, оцелели след стрелбата, някоя спасена от ада кокошка. Влачеха крака по прашния път, отдалечаващ ги от земята, на която бяха живели поколения наред. На входа за „Трите Марии“ се бяха скупчили група клетници, които чакаха с жадни очи. Това бяха безработни селяни, изгонени от други чифлици. Превили врат, както дедите им преди векове, те идваха да молят господаря да ги вземе на работа за прибирането на следващата реколта.