Тази вечер Естебан Труеба си легна в железния креват на своите родители в старата господарска къща, в която не бе идвал толкова отдавна. Чувстваше се уморен и по ноздрите му лепнеше мирисът на пожарището и на труповете на животните, които също се наложи да изгорят, за да не просмучат въздуха с вонята на разложение. Тухлените къщурки още догаряха и наоколо му всичко бе разруха и смърт. Но той знаеше, че може отново да изправи на крака имението, както вече бе сторил веднъж — нивите си бяха непокътнати, силите му също. Ала въпреки че се наслаждаваше на отмъщението си, не можа да заспи. Чувстваше се като баща, наказал децата си прекалено сурово. Цялата нощ пред погледа му се нижеха лицата на селяните, които се отдалечаваха по шосето — същите селяни, които се бяха родили пред очите му в неговия имот. Прокле злия си характер. Безсънието го държа цялата следваща седмица и когато най-сетне успя да заспи, сънува Роса. Реши да не разправя на никого какво е сторил и се закле, че „Трите Марии“ отново ще стане образцовият чифлик, какъвто бе някога. Пусна мълвата, че е готов да приеме обратно селяните, при определени условия, то се знае, но нито един не се върна. Бяха се пръснали по полята, по планините, по крайбрежието, някои бяха отишли пеш до мините, други се бяха добрали до островите на юг и всеки се беше хванал да работи каквото му попадне, за да изкарва хляба за семейството си. Отвратен, господарят се прибра в столицата. Никога не се бе чувствал толкова стар. Тежко му беше на душата.
Поета гаснеше в къщата си до морето. Беше тежко болен и събитията от последно време изчерпаха по-нататъшното му желание за живот. Войниците нахлуха в дома му, преобърнаха сбирките му от охлюви, раковините му, пеперудите му, бутилките му и фигурите за украса на корабни носове, донесени от толкова морета, книгите му, картините му, недовършените му стихове, ровиха за подривни оръжия и за скрити комунисти, докато старото му сърце на бард започна да прескача. Закараха го в столицата. Умря на четвъртия ден и последните думи на човека, възпял живота, бяха: „Ще ги разстрелят! Ще ги разстрелят!“ Нито един от приятелите му не можа да дойде при него в смъртния му час — всичките бяха извън закона, изгнаници или мъртъвци. Синята му къща на хълма бе опустошена, подът изгорен, прозорците счупени. Не се знаеше дали това бе работа на военните, както казваха съседите, или на съседите, както казваха военните. Там останаха да бдят над покойника малцината осмелили се да дойдат от страната и журналисти от цял свят, пристигнали да отразят погребението му. Сенаторът Труеба бе негов идеологически противник, но го бе приемал много пъти у дома си и знаеше наизуст стиховете му. Отиде на бдението, облечен в строг траур, заедно с внучката си Алба. Двамата застанаха на почетна стража до простия дървен ковчег и го придружиха до гробището една злощастна сутрин. Алба носеше букет от първите карамфили за сезона, червени като кръв. Малкото шествие пое бавно пеш по пътя за гробището между две редици войници, образували кордон по улиците.
Хората вървяха мълчаливо. Изведнъж някой извика с прегракнал глас името на Поета и всички гърла отвърнаха в хор: „Той е с нас! И днес, и утре — всеки час!“ Сякаш бяха отворили клапа и цялата мъка, страх и ярост от тези дни се отприщваха от гърдите и заливаха улицата, въздигаха се в страшен вик към тежките черни облаци в небето. Друг човек извика: „Другарят президент!“ И всички пак отвърнаха в един-единствен вопъл, изплакан по мъжки: „Той е с нас!“ Лека-полека погребението на Поета се превърна в символичен акт — народът казваше последно сбогом на свободата.
Съвсем близо до Алба и до дядо й операторите от шведската телевизия снимаха с камерите си, за да изпратят в мразовитата страна на Нобел страхотната гледка на дебнещите в шпалир автомати, лицата на хората, отрупания с цветя ковчег, групата смълчани жени, които се тълпяха до вратите на моргата, на две преки от гробището, за да прочетат списъците на умрелите. Всеобщият вик се издигна като напев и въздухът се изпълни със забранените лозунги, с възгласите, че народът, сплотен, не ще бъде победен, с предизвикателството срещу оръжията, които трепереха в ръцете на войниците. Шествието мина пред един строеж и работниците оставиха инструментите, свалиха си каските и застанаха в редица със сведени глави. Един мъж крачеше с оръфана на маншетите риза, без жилетка и със съдрани обувки и рецитираше най-революционните стихове на Поета. Плачът се стичаше по лицето му. Следваше го смаяният поглед на сенатора Труеба, който крачеше до него.