Выбрать главу

— Жалко, че беше комунист! — каза сенаторът на внучката си. — Толкова добър поет, а с толкова объркани идеи! Ако беше умрял преди военния преврат, предполагам, че цялата страна щеше да се стече да почете паметта му.

— Умря така, както живя, дядо — отвърна Алба.

Беше убедена, че е умрял навреме, защото никаква траурна церемония не би била по-голям израз на почит от тази скромна процесия от шепа мъже и жени, които го погребаха във взет на заем гроб и скандираха за последен път неговите стихове за справедливост и свобода. След два дена във вестниците излезе разпореждане на военната хунта, с което се обявяваше национален траур за Поета и се разрешаваше да се окачат траурни знамена по частните къщи, ако има желаещи. Разрешението влизаше в сила от момента на смъртта му и важеше до деня, когато бе оповестено. Както не успя да седне да поплаче за смъртта; на вуйчо си Хайме, така и сега Алба толкова се улиса, че не й остана време да мисли за Мигел или да скърби за Поета. Погълнала я бе задачата да търси дирите на безследно изчезналите, да утешава инквизираните, които се връщаха с разкървавени гърбове и стреснати очи, и да набавя храна за трапезариите на свещениците. Но в тишината на нощта, когато градът изгубваше бакалската си нормалност и оперетния си мир, я връхлитаха мъчителните мисли, които бе заглушавала в себе си през деня. В този час само пълните с трупове и арестанти фургони и полицейските коли се движеха по улиците като бродещи вълци и виеха в мрака на комендантския час. Алба трепереше в леглото си. Привиждаха й се разкъсаните призраци на толкова незнайни мъртъвци, чуваше как голямата къща диша задъхано като старица, напрягаше слух й чуваше в костите си страшните шумове — далечно скърцане на спирачки, затръшване на врата, престрелки, стъпки на ботуши, задавен вик. После се връщаше дългата тишина, която траеше до разсъмване, когато градът отново оживяваше и слънцето сякаш изличаваше нощните ужаси. Тя не беше единствената будуваща в къщата. Често заварваше дядо си по нощница и пантофи, по-стар и по-умърлушен, отколкото денем, да си топли по късна доба чаша бульон и да цеди през зъби най-долни моряшки псувни, защото го болели костите и душата. Майка й също се суетеше из кухнята или се мотаеше като среднощно привидение из празните стаи.

Така минаха месеци и за всички, дори за сенатора Труеба, стана ясно като бял ден, че военните бяха взели властта, за да я обсебят, а не за да я предадат на правителство, съставено от десните политици, подбудили преврата. Военните бяха по-особена порода хора, братство със собствен език, различен от този на цивилните, и да се разговаря с тях беше все едно да се приказва с глухи, защото и най-дребното пререкание биваше смятано за предателство по строгия им кодекс на честта. Труеба проумя, че те възнамеряват да играят ролята на предопределени свише наставници и че в тези планове не отреждат място за политиците. Един ден, като заговори с Бланка и с Алба за положението, той сподели огорчението си, че акцията на военните, предназначена да предотврати опасността от установяване на марксистка диктатура, всъщност беше наложила на страната друга, далеч по-сурова диктатура, очевидно замислена да просъществува цял век. За първи път в живота си сенаторът Труеба призна, че е сгрешил. Двете го видяха да плаче беззвучно, потънал в креслото си, като старец, изпял своята песен. Не плачеше за изгубената власт. Плачеше за родината си.

Тогава Бланка приклекна до него, хвана го за ръката и му призна, че е дала убежище на Педро Трети Гарсия. Той живеел като отшелник, скрит в една от изоставените стаи, които Клара бе наредила да построят по времето на духовете. На другия ден след преврата бяха разпространени списъци на лицата, длъжни да се явят пред властите. Сред тях беше и Педро Трети Гарсия. Някои, които продължаваха да мислят, че в тази страна никога не става бог знае какво, отидоха да се предадат доброволно в министерството на отбраната и платиха за това с живота си. Но Педро Трети предусети по-рано от всички останали колко свиреп ще бъде новият режим, може би защото през тези три години бе опознал въоръжените сили и не вярваше в басните, че те били различни от военните в други страни. Още първата вечер след преврата, по време на комендантския час, той се промъкна до голямата къща на ъгъла и почука на прозореца на Бланка. Когато тя се показа със замъглен от главоболието поглед, направо не го позна — беше си обръснал брадата и носеше очила.