— Убиха Президента — каза Педро Трети.
Тя го скри в празните стаи. Пригоди надве-натри временно скривалище, без да подозира, че ще й се наложи да го държи там няколко месеца, докато войниците го търсеха под дърво и камък из цялата страна.
Бланка си каза, че на никого няма да хрумне, че Педро Трети се намира в дома на сенатора Труеба в същия момент, когато старият слушаше прав тържественото богослужение в катедралата. За Бланка това бе най-щастливият период от живота й.
За него обаче часовете се точеха също тъй мудно, както биха текли, ако беше в килия. Целия ден стоеше затворен между четири стени, на заключена врата, да не би някой да прояви инициатива и да дойде да чисти. Прозорците бяха със спуснати щори и пердета. Дневната светлина не влизаше, но той я отгатваше по леката промяна в процепите на щорите. Нощем отваряше широко прозореца, за да се проветри стаята — където той трябваше да държи кофа с капак, в която да ходи по нужда — и за да вдъхва на едри глътки въздуха на свободата. Убиваше времето, като четеше книгите на Хайме, които Бланка му носеше скришом, и слушаше шумовете от улицата и шепота от радиото, пуснато съвсем тихо. Бланка му намери китара и той сложи вълнени парцали под струните й, за да не го чува никой как композира под сурдинка своите песни за вдовици, за сираци, за затворници и изчезнали. Опита се да си изработи плътен дневен режим, за да си запълва дните — правеше гимнастика, четеше, учеше английски, спеше следобед, композираше и отново правеше гимнастика, но пак му оставаха в излишък безкрайни свободни часове. Най-сетне чуваше да се превърта ключът в бравата и виждаше да влиза Бланка, която му носеше вестници, храна и чиста вода, за да се измие. Любеха се отчаяно, измисляха нови, недопустими начини, които страхът и страстта превръщаха в лудешки пътувания до звездите. Бланка вече се беше примирила с липсата на мъжките му ласки, с напредващата зрялост и с многобройните си болежки, но внезапно възродената любов я дари с нова младост. Кожата й стана по-светла, походката й по-ритмична, гласът й по-благозвучен. Усмихваше се вътрешно и ходеше като замаяна. Никога не бяха я виждали по-красива. Дори баща й съзря нейната хубост и я отдаде на спокойствието от охолството. „Откакто Бланка не трябва да се реди на опашки, сякаш е нов човек“, казваше сенаторът Труеба. Промяната не убягна и от очите на Алба. Тя наблюдаваше майка си. Подозрителни й се струваха както странният й сомнамбулизъм, така и новата й мания да носи храна в стаята си. Все се канеше да я проследи нощем, но я надвиваше умората от многобройните й занимания, в които денем търсеше утеха за другите и за себе си. А когато пък не й се спеше, просто се страхуваше да тръгне из празните стаи, където шепнеха призраците.
Педро Трети отслабна и изгуби ведрото настроение и благия нрав, които му бяха присъщи дотогава. Скучаеше, проклинаше доброволния си затвор и ръмжеше от безсилие, че не знае какво е станало с другарите му. Укротяваше го единствено присъствието на Бланка. Когато тя влизаше в стаята, той се втурваше да я прегърне като обезумял, за да надмогне кошмарите от деня и скуката от мъчително изнизващите се седмици. Започна да му се натрапва мисълта, че е изменник и страхливец, защото не е споделил участта на толкова други, и че най-честното е да се предаде, пък да става каквото ще. Бланка се мъчеше да го разубеждава с какви ли не доводи, но той сякаш не я слушаше. Стараеше се да го задържа със силата на върналата се любов, поднасяше му храната в устата, къпеше го, като го триеше с влажна кърпа и го пудреше като бебе, подстригваше го, режеше му ноктите, бръснеше го. Най-накрая все пак й се наложи да започне да му слага успокоителни хапчета в храната и сънотворни във водата. Оборваше го дълбок и мъчителен сън, от който се събуждаше с пресъхнала уста и с още по-натежало сърце. След няколко месеца Бланка проумя, че няма да може да го държи като затворник неопределено дълго време, и изостави плановете си да преклони духа му и да го превърне в свой вечен любовник. Разбра, че той постепенно умира приживе, защото за него свободата беше по-важна от любовта, и че няма чудодейни хапчета, способни да го накарат да промени поведението си.