— Дядо ти не е цвете за мирисане, Алба. Някой ще го убие — сам си го е заслужил — каза Мигел.
— Ами, ще си умре в леглото. Вече е много стар — отвърна Алба.
— Който нож вади, от нож умира. Може би аз самият ще го убия някой ден.
— Да не си посмял, Мигел, защото ще ме принудиш аз да направя същото с тебе — разпалено изфуча Алба.
Мигел й обясни, че няма да могат да се виждат задълго, може би завинаги. Помъчи се да й втълпи колко опасно е да си другарка на един нелегален, нищо, че тя е под закрилата на дядовото си презиме. Но Алба толкова плака и се притиска до него с такава горест, че трябваше да й обещае, че дори с риск на живота си ще намират начин да се виждат от време на време. Мигел прие също да отиде с нея да потърсят заровените в планината оръжия и боеприпаси — точно те най-много му трябваха в неравната борба.
— Дано не са се превърнали в старо желязо — смънка Алба. — И дано успея да си спомня точното място, защото оттогава мина повече от година.
След две седмици Алба организира разходка за децата от своя народен стол с една камионетка, която й предоставиха за случая свещениците от енорийската църква. Носеше кошници със закуска, торбичка портокали, топки и китара. Никое от децата не обърна внимание, че по пътя тя прибра един рус мъж. Алба подкара тежката камионетка с товара от деца по същия планински път, по който бе минала преди с вуйчо си Хайме. Спряха я два патрула и трябваше да отваря кошниците с храната, но заразителното веселие на децата и безобидното съдържание на торбите прогонваха всякакво съмнение у войниците. Успяха да стигнат без затруднения до мястото, където бяха скрити оръжията. Децата се заиграха на стражари и апаши и на криеница. Мигел ги раздели на два отбора и игра на футбол с тях, после ги накара да насядат в кръг и им разказа приказки, а най-накрая всички пяха до прегракване. След това той нахвърля план на мястото, за да се върне там с другарите си под прикритието на нощния мрак. Това бе щастлив екскурзионен ден, през който забравиха и напрежението, и военното положение и се наслаждаваха на мекото планинско слънце, докато слушаха глъчката на децата, припнали между камъните с пълни стомахчета — пълни за първи път от дълги месеци насам.
— Мигел, страх ме е — каза Алба. — Никога ли няма да можем да водим нормален живот? Защо не заминем за чужбина? Защо не избягаме сега, докато още не е станало късно?
Мигел посочи децата и тогава Алба разбра.
— Щом е така, нека дойда с теб! — примоли се тя, както бе настоявала толкова пъти преди.
— Не можем да приемем необучен човек в този момент. Още по-малко влюбена жена — усмихна се Мигел. — По-добре ще бъде ти да продължиш работата си. Трябва да се помага на тези клети дечица, докато настанат по-добри времена.
— Поне ми кажи как мога да ти се обаждам!
— Ако те залови полицията, по-добре да не знаеш нищо — отговори Мигел.
Тя изтръпна.
През следващите месеци Алба започна да продава мебелите от къщата. Отначало се осмели да изнесе само вещите от изоставените стаи и от мазето, но когато продаде всичко, започна да вади един по един старите столове от гостната, бароковите тоалетки, скриновете в колониален стил, дърворезбените паравани и дори покривките от трапезарията в комплект със салфетките. Труеба забеляза, но не каза нищо. Предполагаше, че внучката му дава парите за цел, която никак не се вместваше в рамките на законността, както сигурно бе направила и с откраднатите от него оръжия. Но предпочете да си затвори очите, за да не наруши крехкото си равновесие на несръчен кънкьор, полетял върху трошливия лед на един свят, който ставаше на пух и прах. Усещаше, че събитията се изплъзват от контрола му и че единственото му истинско желание е да не загуби внучката си, защото тя беше последното, което го свързваше с живота. Затова си замълча, когато тя изнесе една по една дори картините от стените и старите килими и ги продаде на новобогаташите. Чувстваше се много стар и много уморен, без сили за борба. Вече не беше с толкова бистър ум и не съзираше ясно границата между това, което му се струваше добро, и онова, което намираше за лошо. Нощем, когато случайно заспиваше, сънуваше кошмари с опожарени тухлени къщурки. Каза си, че ако единствената му наследница е решила да хвърли цялата къща на вятъра, няма да й попречи, защото той беше с единия крак в гроба, а там нямаше да отнесе нищо друго, освен савана. Алба поиска да поговори с него, за да му даде обяснение, но старият отказа да изслуша приказките й за гладните деца, които получавали по чиния леща срещу неговия гоблен от прочут френски майстор, или за безработните, които преживявали още една седмица благодарение на неговата китайска статуетка на дракон. Всичко това, упорстваше той, е чудовищна измислица на международния комунизъм, но дори и да беше вярно, а положително не е, няма защо Алба да се мъчи да оправя цялата тая неразбория, не е нейна работа, а на правителството или в краен случай на църквата. Ала когато един ден се прибра в къщи и не видя портрета на Клара в преддверието, Труеба си каза, че не може да търпи повече това безобразие, че то надхвърля всякакви граници, и се наежи срещу внучката си.