Качиха я в кабината на една камионетка. От едната й страна седна мъжът, който я беше ударил, а от другата — шофьорът, който си подсвиркваше. Преди да й закрият очите с лейкопласт, тя погледна за последен път към пустата улица и се удиви, че въпреки шумотевицата и изгорените книги, нито един от съседите не бе надникнал да види какво става. Предположи, че както често бе правила самата тя, дебнеха през пролуките на щорите и през пердетата или че бяха скрили глави под възглавниците, за да не гледат и да не чуват. Камионетката потегли и тя, ослепяла за първи път в живота си, загуби представа за пространството и за времето. Усети на бедрото си някаква влажна и едра ръка, която мачкаше, щипеше, местеше се нагоре, ровеше, тежък дъх в лицето си, който шепнеше „ще те накарам да ти се прииска, курво, ей сега ще видиш“, и други гласове и смехове, докато колата все обикаляше ли, обикаляше, и на нея й се стори, че това пътуване няма край. Не разбра накъде я водят, докато не чу шум от вода и не усети, че колелата на камионетката преминават по дъски. Тогава отгатна участта си. Призова духовете от времената на трикраката маса и на немирната захарница на баба си, призраците, способни да променят хода на събитията, ала те сякаш я бяха изоставили, защото камионетката продължи по същия път. Усети, че натискат спирачка, чу как тежките крила на голяма входна врата се отварят и после пак се затварят зад гърба им. Тогава Алба потъна в своя кошмар — онзи, който баба й видя в нейната астрологическа карта при раждането й, а Луиса Мора — в миг на предвещание. Онези й помогнаха да слезе. Не успя да направи и две крачки. Първият удар се стовари в ребрата й и тя падна на колене с пресечен дъх. Двама я хванаха под мишниците, вдигнаха я и я влачиха дълго. Усети, че стъпва върху пръст, а после — по неравен циментов под. Спряха.
— Това е внучката на сенатора Труеба, господин полковник — чу тя глас.
— Да, виждам — отвърна друг глас.
Алба позна без колебание гласа на Естебан Гарсия и в този миг разбра, че той я е чакал от онзи далечен ден, когато тя беше още невръстно момиче и той я сложи да седне на коленете му.
XIV
Часът на истината
Алба се беше свила в тъмнината. Бяха свалили лейкопласта от очите й и на негово място сложиха стегната превръзка. Беше я страх. Спомни си тренировките на вуйчо си Николас, когато той я предупреждаваше, че е много опасно да се страхува от страха, и се съсредоточи, за да престане да трепери и за да оглушее за ужасните звуци, достигащи до нея отвън. Опита се да си представи щастливите мигове, изживени с Мигел, и в това да потърси опора, за да излъже времето и да намери сили да понесе каквото я чака. Повтаряше си, че трябва да издържи няколко часа, без да изгуби контрол върху нервите си, докато дядо й успя да задвижи тежката машинария на своите връзки и влияние, за да я измъкне оттук. Изрови от паметта си една есенна разходка с Мигел до крайбрежието, много преди ураганът на събитията да обърне света с краката нагоре, по времето, когато нещата се назоваваха с познати наименования и думите имаха едно-единствено значение, когато народ, свобода и другар бяха само това — народ, свобода и другар, и все още не бяха се превърнали в пароли. Помъчи се отново да изживее този момент, да усети червената и влажна земя, упойващия дъх на боровите и на евкалиптовите гори, където килимът от сухи листа се слягаше след продължителното и горещо лято и където бакърената светлина на слънцето се провираше сред короните на дърветата. Опита се да си припомни студа, тишината и онова прекрасно чувство, че те са господари на земята, че са двайсетгодишни и че целият живот е пред тях, когато се обичаха, незаплашвани от нищо, опиянени от мириса на гора и на любов, без минало, без подозрения към бъдещето, с единственото невероятно богатство на този настоящ миг, в който се гледаха, миришеха, целуваха, намираха, обгърнати от шепота на вятъра между дърветата и от приглушения шум на вълните, които се разбиваха о скалите в подножието на стръмния и висок бряг и избухваха в грохот от ухайна пяна, а те двамата, прегърнали се в едно и също пончо като сиамски близнаци в една и съща кожа, се смееха и се кълняха, че ще бъде завинаги, убедени, че са единствените в цялата вселена, открили любовта.
Алба чуваше виковете, продължителните стонове и пуснатото с все сила радио. Гората, Мигел, любовта се изгубиха в дълбокия тунел на нейния ужас и тя се примири с мисълта, че трябва да посрещне участта си без хитрувания.