Прецени, че е минала цялата нощ и голяма част от следния ден, когато вратата се отвори за първи път и двама мъже я изведоха от килията й. Помъкнаха я с псувни и закани при полковник Гарсия, когото тя можеше да познае дори със завързани очи, още преди да е чула гласа му. Усети ръцете му по лицето си, дебелите му пръсти — по шията и ушите си.
— Сега ще ми кажеш къде е любовникът ти — рече й той. — Това ще спести много неприятности и на двама ни.
Алба си отдъхна с облекчение. Значи не бяха хванали Мигел!
— Искам да отида в клозета — отвърна тя колкото се може по-твърдо.
— Виждам, че не искаш да ни помогнеш, Алба. Жалко — въздъхна Гарсия. — Ще се наложи момчетата да изпълнят дълга си, аз не мога да попреча.
Наоколо им за миг стана тихо и тя направи огромно усилие да си припомни боровата гора и любовта на Мигел, но мислите й се объркаха и вече не знаеше дали не сънува, недоумяваше откъде идва тази смрад на пот, изпражнения, кръв и урина и гласът на този футболен коментатор, който разправяше за някакви финландски голове, които изобщо не я засягаха, а да не говорим за другите викове, които идваха до слуха й отблизо и отчетливо. Зверска плесница я повали на пода, груби ръце отново я изправиха на крака, свирепи пръсти се впиха в гърдите й, замачкаха зърната й и страхът я надви окончателно. Непознати гласове й се заканваха, дочуваше името на Мигел, но не проумяваше какво я питат и само повтаряше като развита пружина своето твърдо „не“, докато я удряха, опипваха, разкъсваха й блузата и тя вече не можеше да мисли, само смогваше да нарежда „не“ и „не“, и „не“ и през ума й минаваше колко ли ще успее да издържи, преди да й се изчерпят силите, без да подозира, че това е само началото. Най-после усети, че загубва свяст, и онези я оставиха на мира, просната на пода, за някое време, което й се стори съвсем кратко.
Скоро чу отново гласа на Гарсия и отгатна, че неговите ръце й помагат да се изправи, водят я до един стол, оправят й дрехите, обличат й блузата.
— Брей, я виж как са те наредили! — каза той. — Аз те предупредих, Алба. Сега се опитай да се успокоиш, ще ти дам чаша кафе.
Алба се разплака. Топлата течност я посвести, но тя не усети вкуса й, защото я пиеше смесена с кръв. Гарсия държеше чашата и я приближаваше към устата й грижливо като санитар.
— Искаш ли цигара?
— Искам да отида в клозета — каза тя, като произнасяше с мъка всяка сричка през подутите си устни.
— Разбира се, Алба. Ще те заведат в клозета и после ще можеш да си починеш. Аз съм ти приятел, разбирам чудесно положението ти. Влюбена си и затова не искаш да го издадеш. Знам, че ти нямаш нищо общо с нелегалните. Но момчетата не ми вярват, когато им разправям, и няма да мирясат, докато не им кажеш къде е Мигел. Всъщност той им е вързан в кърпа, знаят къде е, ще го заловят, но искат да са сигурни, че ти нямаш нищо общо с шумкарите, разбираш ли? Ако го прикриваш, ако отказваш да говориш, те ще продължат да те подозират. Кажи им каквото искат да знаят и тогава аз сам ще те заведа у вас. Ще им кажеш, нали?
— Искам да отида в клозета — пак повтори Алба.
— Виждам, че си твърдоглава като дядо си. Добре. Ще отидеш в клозета. Ще ти дам възможност да помислиш малко — каза Гарсия.
Заведоха я в клозета и тя трябваше да не обръща внимание на мъжа, които стоя до нея и през цялото време я държа за ръката. После я отведоха в килията й. В малкия уединен куб на своя затвор тя се опита да проясни мислите си, но я измъчваше болката от боя, жаждата, стегнатата превръзка на слепоочията, оглушителната врява от радиото, ужасът от стъпките, които приближаваха, и облекчението, когато се отдалечаваха, виковете и командите. Сви се на пода като зародиш в утроба и се остави на страданията си. Така престоя няколко часа, може би дни. Два пъти дойде някакъв човек и я води до един зловонен нужник, където тя не можа да се измие, защото нямаше вода. Даваше й само минута и я слагаше да седне на чинията в съседство с друг мълчалив и непохватен като нея човек. Тя не можеше да схване друга жена ли е или мъж. Първия път се разплака и я беше яд, че вуйчо й Николас не я бе подложил на специални тренировки, за да я научи да понася унижението, което й се струваше по-лошо от болката, но накрая се примири със собствената си нечистота и престана да мисли за нетърпимата нужда да се измие. Дадоха й за ядене варена царевица, парченце пилешко и малко сладолед. Тя ги разпозна по вкуса, миризмата и температурата и ги изгълта на бърза ръка без прибори, удивена от тази разкошна вечеря, каквато не бе очаквала на такова място. После разбра, че храната за затворниците в това заведение за мъчения се е носела от новото седалище на правителството, което се било разположило в набързо пригодена за целта сграда, защото старият президентски дворец е бил превърнат в купчина развалини.