Опита се да си води сметка за изтеклите от задържането й дни, но уединението, тъмнината и страхът нарушиха представата й за времето и за пространството, привиждаха й се населени с чудовища пещери, казваше си, че навярно са й дали някакви наркотици и че затова усеща, че костите са омекнали, и си въобразява щуротии. Заричаше се да не яде и да не пие, но гладът и жаждата се оказваха по-силни от решението й. Питаше се защо дядо й още не е дошъл да я освободи. В миговете на просветление успяваше да съобрази, че всичко това не е лош сън и че не се намира там по грешка. Зарече се да забрави дори името на Мигел.
Третия път, когато я заведоха при Естебан Гарсия, Алба беше по-подготвена, защото през стената на килията си чуваше какво става в съседното помещение, където разпитваха други затворници, и вече не си правеше никакви илюзии. Не направи и опит да извика в представите си горите на своята любов.
— Ти имаше време да размислиш, Алба. Сега двамата ще поговорим спокойно и ще ми кажеш къде е Мигел. Така ще излезем бързо от това положение — започна Гарсия.
— Искам да отида в клозета — отвърна Алба.
— Виждам, че ми се подиграваш, Алба — рече той. — Много съжалявам, но тук не можем да си губим времето.
Алба не отговори.
— Съблечи се! — заповяда Гарсия с друг глас.
Тя не се подчини. Разсъблякоха я грубо, издърпаха й панталоните въпреки ритниците й. Отчетливият спомен за детските й години и за целувката на Гарсия в градината й придадоха сила — силата на омразата. Тя се бори с него, крещя по него, плака, напикава се и повръща по него заради този спомен, докато се умориха да я бият и й дадоха кратка отсрочка, която тя използува, за да призове добрите и милостиви духове на баба си — нека й помогнат да умре. Ала никой не й дойде на помощ. Две ръце я вдигнаха, четири я проснаха върху някаква койка — металическа, ледена, корава, цялата в пружини, които й се впиваха в гърба, и завързаха глезените и китките й с кожени ремъци.
— За последен път, Алба. Къде е Мигел? — попита Гарсия.
Тя мълчаливо направи жест на отрицание. Бяха стегнали и главата й с ремък.
— Когато решиш да говориш, вдигни един пръст — каза той.
Алба чу друг глас:
— Включвам — обади се той.
И тогава тя почувствува онази жестока болка, която премина по цялото й тяло и се впи във всяка нейна клетка и която тя никога, докато беше жива, нямаше да може да забрави. Съзнанието й потъна в мрак.
— Казах ви да внимавате с нея, идиоти! — дочу тя гласа на Естебан Гарсия, който идваше от много далече, усети, че й разтварят клепачите, но видя само някакво смътно сияние. После почувствува убождане в ръката и отново потъна в безпаметност.
Цяла вечност по-късно Алба се събуди мокра и гола. Не знаеше дали е покрита с пот, с вода или с урина, не можеше да се движи, не си спомняше нищо, не знаеше къде е и защо се чувствува толкова зле, защо е като парцал. Гореше я сахарска жажда и помоли за вода.
— Почакай, другарко — каза някой до нея. — Изтрай до утре. Ако пиеш вода, ще получиш спазми и може да умреш.
Отвори очи. Превръзката я нямаше. Над нея се бе навело смътно познато лице, някакви ръце я загърнаха с одеяло.
— Помниш ли ме? Аз съм Ана Диас. Бяхме колежки в университета. Не можеш ли да ме познаеш?
Алба поклати глава в знак на отрицание, затвори очи и се остави да я понесе вълната на сладкото чувство, че умира. Ала след няколко часа се събуди и като се помръдна, усети, че я боли и последната фибра на тялото.
— Скоро ще се почувствуваш по-добре — каза една жена, която я галеше по лицето и отмахваше няколко кичура влажна коса, паднали върху очите й. — Не се движи и се помъчи да се отпуснеш. Аз ще бъда до тебе, а ти почивай.
— Какво е станало? — на пресекулки попита Алба.
— Здравата са те наредили, другарко — тъжно каза другата жена.
— Коя си ти? — попита Алба.
— Ана Диас. Тук съм от седмица. Заловиха и другаря ми, но още е жив. Виждам го отдалеч по веднъж на ден, когато ги водят в клозета.
— Ана Диас ли? — смънка Алба.
— Аха. Не бяхме големи приятелки в университета, но никога не е късно да се сприятелим. Право да си кажа, последния човек, когото мислех, че мога да срещна тук, си ти, Графиньо — гальовно каза жената. — Не говори, гледай да заспиш, за да ти минава по-бързо времето. Малко по малко ще си възвърнеш паметта, не се притеснявай. Това е от електричеството.
Но Алба не можа да заспи, защото вратата на килията се отвори и се показа някакъв мъж.
— Сложи й превръзката! — заповяда той на Ана Диас.