— Моля ви…! Не виждате ли, че е съвсем отпаднала? Оставете я да си отдъхне за малко…
— Направи каквото ти казвам!
Ана се наведе над одъра и сложи превръзката на очите й. После отметна одеялото и понечи да я облече, но пазачът я избута, приповдигна затворничката за лактите и я сложи да седне. Влезе още един да му помогне и двамата я отнесоха почти на ръце, защото тя не можеше да върви. Алба беше сигурна, че умира, ако вече не беше умряла. Чу, че вървят по коридор, където ехото връща кънтенето на стъпките. Усети, че някаква ръка й опипва лицето и й повдига главата.
— Можете да й дадете вода. Измийте я и й направете още една инжекция. Вижте дали може да глътне малко кафе и ми я доведете — каза Гарсия.
— Да я облечем ли, господин полковник?
— Не.
Алба престоя дълго време в ръцете на Гарсия. След няколко дена той разбра, че тя го е познала, но от предпазливост не престана да я държи със затворени очи дори когато двамата бяха сами. Всеки ден водеха и откарваха нови и нови арестанти. Алба чуваше колите, виковете, затварящата се голяма врата и се опитваше да води сметка за броя на задържаните, но беше почти невъзможно. Ана Диас мислеше, че има към двеста души. Гарсия беше много зает, но не пропускаше ден, без да види Алба, и редуваше грубите си издевателства с разиграване на комедията си на благоразположен приятел. Понякога се правеше на неподправено покъртен и със собствената си ръка й даваше в устата лъжички супа. Но когато един ден й натопи главата в пълно с изпражнения корито и я държа така, докато тя най-сетне припадна от отвращение, Алба разбра, че той не се мъчи да открие къде е Мигел, а си отмъщава за обидите, които му бяха нанасяли още от рождението му, и че каквото и да признае тя, не ще промени участта й на частна затворничка на полковник Гарсия. Тогава тя съумя лека-полека да се отърси от затворения кръг на своя собствен, личен ужас, страхът й взе да намалява и тя започна да се занимава не само със собствените си преживявания, а да изпитва състрадание и към другите, към онези, които висяха със завързани ръце, към новопристигналите, към онзи мъж, на когото оковаха краката и го прегазиха с камионетка. Изведоха всички арестанти на двора, призори, и ги накараха да гледат, защото това също беше личен въпрос между полковника и неговия затворник. За първи път Алба отваряше очи извън полумрака на килията си и меката виделина на ранната утрин и скрежът, искрящ между камъните, където се бяха събрали локви от нощния дъжд, й се сториха непоносимо светли. Довлякоха човека, той не оказа съпротива, а и не можеше да се държи на краката си, и го оставиха насред двора. Пазачите бяха покрили лицата си с кърпи, за да не могат никога да ги познаят, ако по някаква нищожна случайност обстоятелствата се променят. Алба затвори очи, когато чу двигателя на камионетката, но нямаше как да запуши уши, за да не чува рева на човека — той завинаги остана да отеква в паметта й.
Ана Диас й помогна да издържи през времето, когато бяха заедно. Тя беше несломима жена. Понесла бе всички възможни жестокости, бяха я изнасилили пред очите на любимия й, бяха ги мъчили заедно, но тя не беше загубила способността да се усмихва или да се уповава на нещо. Не престана да се надява и когато я закараха в една тайна клиника на политическата полиция, защото след един от побоите загуби детето, което чакаше, и получи страшен кръвоизлив.
— Няма значение, някой ден ще имам друго — каза тя на Алба, когато се върна в килията си.
Същата нощ Алба я чу да плаче за първи път, затиснала лицето си с одеялото, за да подави мъката си. Пристъпи към нея, прегърна я, помилва я, избърса й сълзите, каза й всички нежни думи, които успя да си спомни, но тази нощ никой не можеше да утеши Ана Диас и затова Алба, като нямаше с какво друго да й помогне, я люля в прегръдките си като бебе и й се искаше тя самата да поеме на собствения си гръб тази ужасна болка на Ана, за да й стане по-леко. Сутринта ги завари заспали, сплели тела като две животинчета. През деня чакаха жадно момента, когато щеше да мине дългата колона мъже на път за клозета. Те вървяха със завързани очи и за да се водят, всеки държеше рамото на предния. Охраняваха ги въоръжени пазачи. В колоната вървеше и Андрес. През малкия зарешетен прозорец на килията си те ги виждаха толкова наблизо, че ако можеха да протегнат ръка навън, биха ги докоснали. Всеки път, когато мъжете минаваха, Ана и Алба пееха, одързостени от отчаянието. От други килии също се чуваха женски гласове. Тогава затворниците закрачваха по-твърдо, изправяха рамене, обръщаха глави към тях и Андрес се усмихваше. Ризата му беше разкъсана и изцапана със засъхнала кръв.