— Щом не сте дошъл да правите любов, господарю, да отидем да поговорим в кабинета ми, за да оставим тази стая на разположение на клиентелата — предложи Трансито Сото.
По пътя тя му разказа, че след преврата политическата полиция веднъж-дваж нахлувала в хотела, за да прави обиск, но всеки път, когато измъквали двойките от леглата и с насочени пистолети ги подгонвали към главния салон, там сред клиентите все се оказвали по един-двама генерали, та ония били престанали да досаждат. Тя била в много добри отношения с новото правителство — също както с всички предишни. Каза ми, че „Христофор Колумб“ е процъфтяващо заведение и че всяка година подменяла едно — друго от декорацията. Замествала например корабокрушения край полинезийски острови със строги монашески килии, барокови люлки със средновековни уреди за измъчване — според модата. Успявала да пресъздаде всичко това в своите помещения със сравнително нормални размери благодарение на изкусното прилагане на огледала и светлини, способни да умножат пространството, да надхитрят климата, да създадат впечатление за безкрайност и да спрат времето.
Стигнахме в кабинета, подреден като кабина на аероплан, откъдето тя управляваше невероятното си предприятие с деловитостта на банкер. Разказа ми колко чаршафи се перат, колко тоалетна хартия се изразходва, колко спиртни напитки се консумират, колко пъдпъдъчи яйца се варят на ден — те действуват възбуждащо, колко персонал бил необходим и на колко възлизала сметката за електричество, вода и телефон, за да може този огромен самолетоносач на забранените страсти да продължава да плава.
— А сега ми кажете, господарю, какво мога да сторя за вас — рече накрая Трансито Сото, като се настани по-удобно в креслото си на самолетен пилот, което можеше да променя ъгъла си на наклон. През това време тя играеше с перлите от огърлицата си. — Предполагам, че сте дошли, за да ви се реванширам за услугата, която ви дължа отпреди половин век, нали?
И тогава аз — нали само това бях чакал, да ме попита — отприщих потока на мъката си и й разказах всичко, нищо не скрих, на един дъх, отначало докрай. Казах й, че Алба е единствената ми внучка, че постепенно съм оставал все по-самотен на този свят, че са ми се смалили тялото и душата, както каза Ферула, когато ме прокле, и че нищо друго не чакам, освен да умра като куче, че тая внучка със зелена коса е последното, което ми остава, единственото същество, за което наистина милея, но че за нещастие е излязла идеалистка — семеен порок, че е от хората, обречени да се забъркват в разни каши и да карат близките си да страдат, влязла й беше мухата да прехвърля нелегални в посолствата, правела го е от наивност, сигурен съм, не се е замисляла, че страната е във война, война против международния комунизъм или против народа, то знае ли вече човек против кого, но така или иначе война, и че тия неща се наказват по закона, ама на, Алба все витае в облаците и не си дава сметка за опасните последици, не го прави от злонамереност, точно обратното, прави го, защото сърцето й е жалостиво до немай-къде, също като бабиното й, че то баба й още се навърта да помага на бедняците зад гърба ми в необитаемите стаи на къщата, Клара моя, ясновидко, и де що човек е дошъл при Алба и й е занареждал, че го преследват, все я е кандърдисвал тя да си сложи главата в торбата, за да му помогне, ако ще да е последният непознат, аз й разправях, колко пъти я предупреждавах, че могат да й заложат капан и че някой ден ще излезе, че поредният беглец не е никакъв нелегален, а агент на политическата полиция, ама на, не ме послуша, никога не ме е слушала, по-твърдоглава е и от мене, но и така да е, какво пък, да отърваваш сегиз-тогиз по някой и друг нещастник не е злосторничество, не е чак толкова тежка простъпка, че да заслужава да я отведат под арест, без да се съобразяват, че ми е внучка, внучка на един сенатор на републиката, изтъкнат деец на Консервативната партия, нямат право да постъпват така с член от собственото ми семейство, в собствения ми дом, защото тогава какво по дяволите остава за по-обикновените хора; щом тикват в дранголника човек като нея, значи, че са си разпасали пояса до немай-къде, че не струват пукната пара нито двайсетте ми години в Конгреса, нито връзките ми — аз познавам всички в тази страна, поне всички високопоставени хора, дори генерал Уртадо, който ми е личен приятел, но в този случай изобщо не си мръдна пръста, че и сам кардиналът не успя да ми помогне да открия внучката си, няма начин да изчезне като дим, да я отведат една нощ и да не науча нищо повече за нея, вече цял месец я търся и това положение ме влудява, ето такива неща злепоставят военната хунта в чужбина и подстрекават ония от ООН да бълват змии и гущери за човешките права тук, аз отначало не исках и да чувам за убити, измъчвани, изчезнали, на друг ги разправяйте тия, виках, но сега вече не мога да мисля, че това са клевети на комунистите, щом дори самите янки, които първи подкрепиха военните и изпратиха свои бойни пилоти да бомбардират президентския дворец, сега са скандализирани от убийствата, и не че аз съм против репресивните мерки изобщо, съзнавам, че отначало е нужна твърда ръка, за да се наложи ред, но те прекалиха, изсилват се и като се оправдават, че вътрешната сигурност уж била заплашена и че трябвало да се премахнат идеологическите врагове, колят и бесят безразборно, но никой не може да одобри това, дори и аз, дето първи отидох да замерям юнкерите с кокоши пера, подготвих почвата и работих за преврата, още преди другите изобщо да са се сетили да правят преврат, първи го приветствувах, присъствувах на тържественото богослужение в катедралата, и именно заради това не мога да приема в родината ми да стават такива безобразия — да изчезват хора, да измъкват внучката ми от къщи насила и аз да не мога да попреча, подобни неща никога не бяха ставали тук и затова, именно затова трябваше да дойда да говоря с вас, Трансито, изобщо не си представях преди петдесет години, когато вие бяхте рахитично момиченце в „Червеното фенерче“, че някой ден ще трябва да дойда да ви моля на колене да ми направите тази услуга, да ми помогнете да открия внучката си, смея да ви отправя тази молба, защото знам, че сте в добри отношения с правителството, говориха ми за вас, сигурен съм, че никой не познава по-добре влиятелните хора във въоръжените сили, знам, че вие им уреждате забавленията и можете да стигнете там, където аз никога не бих получил достъп, затова ви моля, направете нещо за внучката ми, докато не е станало прекалено късно, защото мен вече седмици сън не ме хваща, обиколих всички канцеларии, всички министерства, всички стари приятели, но никой не може да ми помогне, вече не искат да ме приемат, карат ме да чакам пред вратите на кабинетите им по цели часове, мене, дето толкова услуги съм правил на същите тия хора, моля ви, Трансито, няма значение колко ще струва, все още съм богат човек, въпреки че при комунизма изпаднах в известни затруднения, взеха ми земята, няма начин да не сте разбрали, нали, сигурно сте научили от телевизията и от вестниците, беше скандално, тия невежи селяци изядоха моите бикове за разплод и впрегнаха състезателните ми кобили да теглят плуга и за по-малко от година съсипаха „Трите Марии“, но сега аз докарах цяла армия трактори и отново го изправям на крака; както го вдигнах веднъж преди, когато бях млад, пак така ще го сторя и сега, когато съм стар; че съм стар, вярно е, но не се давам съвсем, докато ония нещастници, дето бяха започнали да се разпореждат на своя глава с имота, с моя имот, сега пукат от глад, скитосват като стадо нехранимайковци и гледат с четири очи да докопат каквато и да е мизерна работа, само и само да свържат двата края, завалиите, те не бяха виновни, подлъгаха се по проклетата аграрна реформа, дълбоко в душата си аз съм им простил и ми се иска да се върнат в „Трите Марин“, дори пуснах обявления във вестниците, за да ги повикам, някой ден ще се върнат и ща, не ща — ще им протегна ръка, какво друго ми остава, тъй де, но аз за друго дойдох да говоря с вас, Трансито, не искам да ви губя времето, важното е, ч