II
„Трите Марии“
В трапезарията на къщата си, сред овехтели и разнебитени мебели, представлявали в далечното минало добри образци на викторианския стил, Естебан Труеба вечеряше със сестра си Ферула — неизменната чорба, повтаряща се всеки ден, и неизменната безвкусна риба, повтаряща се всеки петък. Сервираше им прислужницата, която им бе шетала цял живот по тогавашната традиция да се робува със заплата. Прегърбена и полусляпа, но все още държелива, старата жена щъкаше между кухнята и трапезарията и донасяше и отнасяше с тържествен вид купите и блюдата. Доня Естер Труеба не правеше компания на сина си и дъщеря си на масата. Сутрините прекарваше неподвижна в инвалидната си количка, гледаше през прозореца уличната суетня и виждаше как годините разнебитват представителния в младостта й квартал. Следобед я преместваха в леглото й, настаняваха я в полуседнало положение — не можеше да застане в друго поради артрита — и я оставяха сама в компанията на богоугодните й книжки за жития и бития на светци. Там оставаше до другия ден, когато пак се повтаряше все същата еднообразна програма. От къщи излизаше само за неделната служба в църквата „Свети Себастиан“, на две пресечки от дома й, докъдето я завеждаха в инвалидната й количка Ферула и прислужницата.
Естебан доизчовърка белезникавото месо на рибата между плетеницата кости и остави приборите в чинията. Седеше стегнат — така и вървеше, като глътнал бастун, с леко отметната назад и малко на една страна глава, и гледаше изкосо с някаква смесица от високомерие, мнителност и късогледство в погледа. Тази негова привичка щеше да отблъсква, ако очите му не бяха изненадващо нежни и светли. Вдървената му стойка подхождаше по-скоро на пълен и нисък мъж, който иска да изглежда по-висок, но той беше метър и осемдесет на ръст и много слаб. Цялото му тяло беше в изрязани прави линии — от острия орлов нос и щръкналите вежди до високото чело, увенчано с лъвска грива, която той решеше назад. Имаше дълги кости и ръце с разширяващи се накрая пръсти. Вървеше с едри крачки и изглеждаше много силен, но отривистите му движения все пак не бяха лишени от известно изящество. Лицето му беше много съразмерно и приятно въпреки суровата му и навъсена физиономия, изразяваща най-често лошо настроение. Преобладаващата му черта беше злонравието, склонността да избухва и да го хващат дяволите. Такъв си беше още от дете, когато се хвърляше на пода със запенена уста, не можеше да диша от ярост и тупаше с крака като въртоглав. Трябваше да го потапят в ледена вода, за да се освести. По-късно се научи да се владее, но цял живот си остана зареден с гняв, готов да избухне при най-дребен повод в страшни пристъпи.
— Няма да се върна в мината — каза той. Това бяха първите думи, които произнесе пред сестра си на масата. Решението си бе взел предната нощ — проумя, че няма смисъл да продължава да живее като отшелник, за да гони бързо забогатяване. От срока на концесията му за мината му оставаха още две години — достатъчно време, за да изстиска всичко от чудесната жилка, която бе напипал. Но дори надзирателят да го поокрадеше или да не съумееше да я разработи така, както би я подхванал той, не виждаше за какъв дявол му е притрябвало да отиде да се погребе в пустинята. Не си струваше да става богат с цената на толкова жертви. Животът беше пред него — ако успее да се замогне, добре, ако не — ще брои гаргите и ще чака смъртта, без Роса.
— Все нещо трябва да работиш, Естебан — отвърна му Ферула. — Знаеш, че ние двете харчим съвсем малко, да не кажа нищо, но лекарствата на мама са скъпи. Естебан погледна сестра си. Тя беше все още хубава жена с пищни форми и овално лице на римска мадона, но в бледата й кожа с прасковени отблясъци и в помръкналите й очи вече се долавяше грозотата на примирението. Ферула бе приела ролята на болногледачка на майка си. Спеше до стаята на доня Естер и всеки миг бе готова да притича — да й даде илачите, да й подложи цукалото, да й оправи възглавниците. Измъчена й беше душата. Намираше наслада в унижението и в най-отблъскващото слугуване. Смяташе, че като понася неправди и несрета, ще отиде в рая. Отвратителен път си бе избрала за нататък. Затова й правеше удоволствие да чисти гнойните пъпки по болните крака на майка си, да я мие, да си намира работа сред миризмите и мръсотиите й, да разглежда гърнето й. И колкото ненавиждаше себе си за тия извратени и неизповедими удоволствия, толкова мразеше и майка си, задето й служеше за оръдие. Грижеше се за нея, без да се оплаква, но се домогваше изтънко тя да й се отплаща за своята недъгавост и за нейните грижи не с друго, а с чувство за вина. Ферула не й натякваше открито, но държеше между двете да витае саможертвата на дъщерята, отрекла се от собствен живот, за да слугува на майка си и по тази причина останала стара мома. Под предлог на майчината си болест Ферула бе отхвърлила двама кандидати. Никому не говореше за това, но всички го знаеха. Имаше същите груби и резки движения и същия зъл характер, както и брат й, но животът и полът й я принуждаваха да се владее и да хапе юздата. Изглеждаше толкова съвършена, че й излезе слава на светица. Даваха я за пример заради всеотдайността, с която се грижеше за доня Естер, и заради това, че бе отгледала единствения си брат, когато майката легна тежко болна, а бащата умря и ги остави в немотия. Когато Естебан беше дете, Ферула го обожаваше. Спеше в леглото му, къпеше го, водеше го на разходка, бъхтеше се от сутрин до вечер да шие чужди дрехи, за да му плаща училището, и плака от яд и безсилие в деня, когато Естебан трябваше да започне работа в един нотариат, защото припечелваното от нея не стигаше, за да свързват двата края. Беше се грижила за него, беше му прислужвала така, както сега на майка си, и омота и него в невидимата мрежа на чувството за вина и за неплатени дългове на благодарност. Момчето започна да се отчуждава от нея още щом обу дълги панталони. Естебан запомни завинаги мига, когато разбра каква злокобна сянка е сестра му. Бе получил първата си заплата. Реши да отдели петдесет сентавос, за да осъществи една своя мечта, лелеяна от дете — да изпие едно виенско кафе. През прозорците на Френския хотел бе виждал как келнерите сноват с подноси на главите си и разнасят съкровища — високи кристални чаши, увенчани с кули от разбита сметана и украсени най-отгоре с красива захаросана вишна. В деня на първата си заплата той мина много пъти пред заведението, преди да се престраши да влезе. Най-сетне прекрачи стеснително прага, с барета в ръка, и пристъпи към луксозната сладкарница, сред полилеи и стилни мебели, с чувството, че всички го гледат, че хиляди очи измерват и преценяват прекалено тесния му костюм и овехтелите му обувки. Седна на крайчеца на стола, ушите му горяха, гласът му едва се чу, когато направи поръчката си на келнера. Зачака с нетърпение и докато чакаше, наблюдаваше крадешком в огледалата как хората вървят насам-натам и предвкусваше удоволствието, което си бе представял толкова пъти. Най-сетне пристигна неговото виенско кафе, много по-впечатляващо от онова, за което бе бленувал, възхитително, придружено от три медени курабийки. Дълго го гледа захласнато. Най-после се осмели да вземе лъжичката с дълга дръжка и с въздишка на блаженство я потопи в сметаната. Устата му се беше наляла със слюнка. Искаше му се да продължи този миг колкото може повече, да го разтегли до безкрай. Започна да разбърква, като гледаше как тъмната течност в чашата се размесва с пяната на сметаната. Разбърква, разбърква, разбърква… Но не щеш ли, върхът на лъжичката чукна кристала и проби дупка, през която кафето изтече на силна струя и му оля дрехите. Естебан видя с ужас как съдържанието на чашата се разлива по единствения му костюм пред насмешливите погледи на хората по съседните маси. Пребледнял от провала си, той стана и излезе от Френския хотел с петдесет сентавос по-малко, като оставяше диря от виенско кафе по меките килими. Вкъщи се върна изпоцапан, разстроен, освирепял. Като научи за станалото, Ферула му се сопна злъчно: „Така ти се пада, като прахосваш за прищевките си парите за лекарствата на мама. Господ те наказа.“ В този миг Естебан прозря ясно какви механизми използуваше сестра му, за да му се качи на главата, как сполучваше да му внушава чувство за вина, и разбра, че трябва да намери избавление. Колкото повече се откъсваше той от нейната опека, толкова по-неприязнено се отнасяше Ферула с него. Неговата свобода я болеше като упрек, като несправедливост. Когато той се влюби в Роса и тя го видя отчаян, като съ