Дядо ме изслуша с натъжено лице. След моя разказ в съзнанието му окончателно рухна един свят, който той бе смятал за добър.
— Тъй като ще останем тук да чакаме Мигел, да вземем да пооправим тая къща — рече той накрая.
Заловихме се за работа. Отначало стояхме по цял ден в библиотеката, отвътре все ни глождеше мисълта, че могат да се върнат, да ме отведат отново при Гарсия. Но после решихме, че най-лошото е да се страхуваш от страха, както казваше вуйчо Николас, и че трябва да се нанесем в цялата къща и да започнем да водим нормален живот. Дядо сключи договор с едно специализирано предприятие, надойдоха хора, подхванаха къщата от покрива до мазето, минаха навсякъде с подолъскачки, измиха прозорците, боядисаха и напръскаха против всякакви твари и най-сетне къщата стана обитаема. Половин дузина градинари и един трактор видяха сметката на буренаците, докараха навита на руло като килим трева — какви ли не чудесии изобретяват янките — и за по-малко от седмица имахме дори избуяли брези, водата отново струеше от пеещите фонтани и пак се кипреха статуите на боговете от Олимп, очистени най-сетне от курешките на гълъбите и от забравата. Отидохме заедно да купим птички за клетките, те стояха празни, откакто баба ми, предчувствувайки смъртта си, им отвори вратичките. Сложих свежи цветя във вазите и пълни фруктиери по масите, както по времето на духовете, и къщата се напои с тяхното ухание. После се хванахме подръка, дядо и аз, и обходихме цялата къща. Спирахме се във всяко нейно кътче, припомняхме си миналото и поздравявахме неуловимите призраци от едно време, които въпреки всички премеждия си кротуват по местата.
Идеята да напишем тази история хрумна на дядо.
— Така ще можеш да отнесеш със себе си корените ни, ако някой ден ти се наложи да заминеш оттук, моето момиче — рече той.
Изровихме от скришните и забравени кътчета старите албуми и сега пред мене, на бабината маса, стоят купища снимки — красавицата Роса до люлка, чиито цветове вече не личат, майка ми и Педро Трети Гарсия, и двамата четиригодишни, хранят с царевични зърна кокошките в „Трите Марии“, дядо на млади години, когато е бил висок метър и осемдесет — неопровержимо доказателство, че проклятието на Ферула се е сбъднало и че тялото му постепенно се е смалило, а душата му се е свила, вуйчовците ми Хайме и Николас — единият мълчалив и навъсен, човек — канара и в същото време уязвим, другият — изпит и кръшен, променчив и усмихнат, а също и Бавачката, и прадядо ми и прабаба ми Дел Вале, преди да се пребият при катастрофа, с една дума всички освен благородника Жан дьо Сатини, за когото не е останало никакво научно достоверно свидетелство и аз дори стигнах дотам, че се съмнявам дали изобщо е съществувал.
Започнах да пиша с помощта на дядо, чиято памет остана свежа до последния миг от деветдесетте му години. Той собственоръчно написа няколко страници и когато сметна, че е казал всичко, легна в леглото на Клара. Аз приседнах до главата му да чакам заедно с него и смъртта дойде скоро и кротко, както той си спеше. Може би сънуваше, че не аз, а жена му го гали по ръката и го целува по челото, защото последните дни тя не го изостави нито за миг, вървеше подире му из къщата, надничаше крадешком през рамото му, когато той четеше в библиотеката, и си лягаше при него през нощта, склонила на рамото му красивата си глава, увенчана с къдрици. Отначало се явяваше само като тайнствено сияние, но щом дядо постепенно се избави завинаги от проклетия си нрав, който цял живот го бе тровил, тя се появи такава, каквато е била в най-добрите си времена, смееше се с всичките си зъби, рееше се нечуто и смущаваше спокойствието на духовете. Тя ни помогна и при писането, а благодарение на присъствието й Естебан Труеба издъхна щастлив, мълвейки нейното име — Клара, ясна моя, ясновидко.
В кучкарника аз написах с мисълта си, че някой ден полковник Гарсия ще ми падне победен и че тогава ще мога да отмъстя за всички, които чакат да бъдат отмъстени. Но сега се съмнявам, че ще му отвърна със зъб за зъб, око за око. За няколкото седмици, откакто съм в тази къща, омразата ми към него някак си се разводни, изгуби отчетливите си очертания. Подозирам, че всичко онова, което стана, не е случайно, че отговаря на една участ, предначертана още отпреди да се родя, и че Естебан Гарсия е част от чертежа на тази орис. Той е груба и крива драскулка там, но никое мацване по него не е направено току-така, безцелно. Когато един ден дядо е съборил сред храсталаците на речния бряг неговата баба Панча Гарсия, е добавил нова брънка към една верига от факти, които е трябвало да се случат. После внукът на изнасилената жена постъпва по същия начин с внучката на изнасилвана и след четирийсет години, кой знае, може би пък моят внук ще повали сред храстите край реката неговата и така ще продължава векове наред в безкрайно повтаряща се история, белязана от болка, кръв и любов. В кучкарника ми дойде наум, че съставям игра — мозайка, в която всяка част си има точно определено място. Преди да поставя всички части, играта ми се струваше неразбираема, но бях убедена, че ако успея да я завърша, ще придам смисъл на всяка една от тях и че в резултат ще постигна единно и хармонично цяло. Всяка част си е предопределена да съществува като такава. Всяка — дори полковник Гарсия. В някои моменти имам чувството, че това вече съм го преживяла и че някога съм писала същите тези думи. Но проумявам, че не аз, а друга жена ги е записвала в своите тетрадки, за да мога аз да ги използувам. Пиша — тя е написала, — че паметта е крехка, животът е много кратък и всичко се случва толкова бързо, че не успяваме да видим връзката между събитията, навили сме си на пръста, че времето не може да бъде друго, освен минало, настояще и бъдеще, а всъщност нищо чудно нещата да могат да се случват и едновременно, както казваха трите сестри Мора, надарени със способността да съзират в пространството духовете от всички епохи. Нали затова баба ми Клара пишеше в тетрадките си — за да открои нещата в истинските им измерения и за да не допусне да избуят нито забрава, нито злопаметност. И ето, сега аз търся своята омраза и не мога да я намеря. Чувствувам, че тя постепенно угасва, колкото повече си обяснявам съществуването на полковник Гарсия и на други като него, колкото повече разбирам дядо си и научавам нещата чрез тетрадките на Клара, писмата на майка ми, деловодните книги на „Трите Марии“ и още толкова други документи, които сега лежат на масата и ме чакат. Непосилно ще ми бъде да отмъстя за всички, които трябва да бъдат отмъстени, защото моето отмъщение само би продължило линията на все същия неумолимо повтарящ се обред. Искам да мисля, че моето поприще не е разплатата, а животът, и че съм призвана не да дораздухам омразата, а само да напиша тези страници, докато чакам да се върне Мигел, докато погреба дядо, който сега почива до мене в същата стая, докато дочакам по-добри дни. А през това време дъщеря ми ще расте в утробата ми — дъщеря на толкова насилия или може би дъщеря на Мигел, но преди всичко моя дъщеря.