до стаята на доня Естер и всеки миг бе готова да притича — да й даде илачите, да й подложи цукалото, да й оправи възглавниците. Измъчена й беше душата. Намираше наслада в унижението и в най-отблъскващото слугуване. Смяташе, че като понася неправди и несрета, ще отиде в рая. Отвратителен път си бе избрала за нататък. Затова й правеше удоволствие да чисти гнойните пъпки по болните крака на майка си, да я мие, да си намира работа сред миризмите и мръсотиите й, да разглежда гърнето й. И колкото ненавиждаше себе си за тия извратени и неизповедими удоволствия, толкова мразеше и майка си, задето й служеше за оръдие. Грижеше се за нея, без да се оплаква, но се домогваше изтънко тя да й се отплаща за своята недъгавост и за нейните грижи не с друго, а с чувство за вина. Ферула не й натякваше открито, но държеше между двете да витае саможертвата на дъщерята, отрекла се от собствен живот, за да слугува на майка си и по тази причина останала стара мома. Под предлог на майчината си болест Ферула бе отхвърлила двама кандидати. Никому не говореше за това, но всички го знаеха. Имаше същите груби и резки движения и същия зъл характер, както и брат й, но животът и полът й я принуждаваха да се владее и да хапе юздата. Изглеждаше толкова съвършена, че й излезе слава на светица. Даваха я за пример заради всеотдайността, с която се грижеше за доня Естер, и заради това, че бе отгледала единствения си брат, когато майката легна тежко болна, а бащата умря и ги остави в немотия. Когато Естебан беше дете, Ферула го обожаваше. Спеше в леглото му, къпеше го, водеше го на разходка, бъхтеше се от сутрин до вечер да шие чужди дрехи, за да му плаща училището, и плака от яд и безсилие в деня, когато Естебан трябваше да започне работа в един нотариат, защото припечелваното от нея не стигаше, за да свързват двата края. Беше се грижила за него, беше му прислужвала така, както сега на майка си, и омота и него в невидимата мрежа на чувството за вина и за неплатени дългове на благодарност. Момчето започна да се отчуждава от нея още щом обу дълги панталони. Естебан запомни завинаги мига, когато разбра каква злокобна сянка е сестра му. Бе получил първата си заплата. Реши да отдели петдесет сентавос, за да осъществи една своя мечта, лелеяна от дете — да изпие едно виенско кафе. През прозорците на Френския хотел бе виждал как келнерите сноват с подноси на главите си и разнасят съкровища — високи кристални чаши, увенчани с кули от разбита сметана и украсени най-отгоре с красива захаросана вишна. В деня на първата си заплата той мина много пъти пред заведението, преди да се престраши да влезе. Най-сетне прекрачи стеснително прага, с барета в ръка, и пристъпи към луксозната сладкарница, сред полилеи и стилни мебели, с чувството, че всички го гледат, че хиляди очи измерват и преценяват прекалено тесния му костюм и овехтелите му обувки. Седна на крайчеца на стола, ушите му горяха, гласът му едва се чу, когато направи поръчката си на келнера. Зачака с нетърпение и докато чакаше, наблюдаваше крадешком в огледалата как хората вървят насам-натам и предвкусваше удоволствието, което си бе представял толкова пъти. Най-сетне пристигна неговото виенско кафе, много по-впечатляващо от онова, за което бе бленувал, възхитително, придружено от три медени курабийки. Дълго го гледа захласнато. Най-после се осмели да вземе лъжичката с дълга дръжка и с въздишка на блаженство я потопи в сметаната. Устата му се беше наляла със слюнка. Искаше му се да продължи този миг колкото може повече, да го разтегли до безкрай. Започна да разбърква, като гледаше как тъмната течност в чашата се размесва с пяната на сметаната. Разбърква, разбърква, разбърква… Но не щеш ли, върхът на лъжичката чукна кристала и проби дупка, през която кафето изтече на силна струя и му оля дрехите. Естебан видя с ужас как съдържанието на чашата се разлива по единствения му костюм пред насмешливите погледи на хората по съседните маси. Пребледнял от провала си, той стана и излезе от Френския хотел с петдесет сентавос по-малко, като оставяше диря от виенско кафе по меките килими. Вкъщи се върна изпоцапан, разстроен, освирепял. Като научи за станалото, Ферула му се сопна злъчно: „Така ти се пада, като прахосваш за прищевките си парите за лекарствата на мама. Господ те наказа.“ В този миг Естебан прозря ясно какви механизми използуваше сестра му, за да му се качи на главата, как сполучваше да му внушава чувство за вина, и разбра, че трябва да намери избавление. Колкото повече се откъсваше той от нейната опека, толкова по-неприязнено се отнасяше Ферула с него. Неговата свобода я болеше като упрек, като несправедливост. Когато той се влюби в Роса и тя го видя отчаян, като същинско дете, когато я молеше за помощ, нуждаеше се от нея, преследваше я из къщата, за да я умолява да се сближи със семейство Дел Вале, да говори с Роса, да подкупи Бавачката, Ферула отново се почувствува от значение за Естебан. Известно време изглеждаха сдобрени. Но помирението не трая дълго и Ферула скоро проумя, че брат й само я е използвал. Когато той тръгна за мината, тя се зарадва. Откакто започна да работи на петнайсет години, Естебан издържаше къщата и обеща да я издържа, докато е жив, ала за Ферула това не беше достатъчно. Ядосваше се, че трябва да остава затворена между тия стени, вонящи на старост и на церове, да се буди от стоновете на болната, да следи часовника, за да й дава лекарствата отегчена, уморена, унила, докато брат й не познаваше тия задължения. Той можеше да има светли, свободни, изпълнени с успехи бъднини. Можеше да се ожени, да има деца, да познае любовта. Когато изпрати телеграмата с известието за смъртта на Роса, тя изпита особен, почти радостен гъдел.