— Трябва да работиш нещо — повтори Ферула.
— Никога нищо няма да ви липсва, докато съм жив — рече той.
— Лесно е да се каже — отвърна Ферула и извади една рибена кост измежду зъбите си.
— Смятам да отида на село, в „Трите Марии“.
— Ти тая я отпиши, Естебан. Винаги съм ти казвала, че е по-добре да се продаде този имот, но ти си твърдоглав като муле.
— Никога не бива да се продава земята. Единствено тя остава, когато всичко друго свършва.
— Не съм съгласна. Земята е вятърничава работа. Не земя им трябва на мъжете, за да се замогнат, а добър нюх към сделките — занатяква Ферула. — Ама на, ти винаги си казвал, че някой ден ще отидеш да живееш на село.
— Сега този ден дойде. Мразя тоя град.
— Защо по-добре не кажеш, че мразиш този дом.
— И него също — безцеремонно отвърна той.
— Уф, да се бях родила мъж, та да можех да ида и аз — ядосано рече тя.
— Аз пък не съжалявам, че не съм се родил жена — каза той.
Донахраниха се мълчаливо.
Братът и сестрата се бяха отчуждили много един от друг и ако все още нещо ги свързваше, то бе единствено присъствието на майката и избледнелият спомен за взаимната им обич в детските им години. Израснаха в една разсипана къща, където бяха свидетели на моралната и финансовата разруха на бащата, а по-късно — на продължителното боледуване на майката. Доня Естер започна да страда от артрит още в девическите си години, продължи да се вдървява, докато стигна дотам, че едва-едва се движеше, сякаш още приживе я бяха покрили със саван, и най-сетне, когато вече не можеше да си сгъва коленете, се настани окончателно в инвалидната си количка, във вдовството и отчаянието си. Естебан си спомняше детските и юношеските си години, тесните си костюми, връвта на свети Франциск, който го задължаваха да носи заради дявол знае какъв обет, даден от майка му или от сестра му, грижливо закърпените ризи и самотата си. Пет години по-голяма от него, Ферула переше и колосваше през ден единствените му две ризи, за да е винаги спретнат и прилично облечен, и му напомняше, че по майчина линия носи най-благородното и знатно родово име във вицекралство Лима6. Труеба се бе оказал просто една злополучна случайност в живота на доня Естер, на която бе предопределено да се омъжи за човек от нейния сой, но се влюби до полуда в тоя щурак, преселник от първо поколение, който за броени години прахоса зестрата, а после и наследството й. Ала синекръвното минало не вършеше работа на Естебан, щом в къщи нямаха с какво да плащат сметките на бакалина и трябваше да ходи на училище пеш — откъде да намери едното сентаво за трамвай. Спомняше си, че преди да го изпратят на училище, подпълваха на гърдите и на гърба му вестници, защото нямаше вълнени долни дрехи и палтото му беше направо жалко. Страшно се притесняваше, че съучениците му могат да чуят как хартията шумоли, като се търка о тялото му. Зиме се топлеха само с един мангал в стаята на майка му, където се събираха и тримата, за да пестят свещите и въглищата. Детството му премина в лишения, в несгоди, в суровост, в безкрайни нощни молитви, в страхове и крамоли. Всичко това му докара само избухливост и извънмерна гордост.
След два дена Естебан замина за село. Ферула го изпрати на гарата. На раздяла го целуна хладно по бузата и изчака той да се качи във влака с двата си кожени куфара с бронзови ключалки — същите, които бе купил на тръгване за мината и които трябваше да му вършат работа цял живот, както му бе обещал продавачът. Тя му заръча да се пази и да гледа да ги навестява от време на време, каза, че ще й липсва, но и двамата знаеха, че им е съдено да не се видят дълги години и че в дъното на душата си чувстваха известно облекчение.
6
Или вицекралство Перу — една от четирите административно-териториални единици в испанските колониални владения в Америка, управлявани от вицекрале, пряко подчинени на краля на Испания. — Б. пр.