Много скоро започнах да чувствувам, че на село ми е добре. До най-близките ми съседи имаше да се бие немалко път на кон, но мене и така не ме влечеше към светски живот, намирах удоволствие в самотата, пък и имах да отхвърлям много работа. Започнах да подивявам, да забравям думи, речникът ми обедня, станах страшен заповедник. Тъй като нямаше нужда да се преструвам пред никого, присъщият ми открай време зъл нрав се изостри. Всичко ме дразнеше, ядосвах се, когато гледах как децата се навъртат из кухните да отмъкнат някой комат, когато кокошките вдигаха врява на двора, когато врабците налитаха в царевичака. Стегнеше ли ми се душата, усетех ли, че ще се пръсна отвътре, тръгвах на лов. Ставах много преди да се зазори и поемах с пушка на рамо, с раницата и с ловджийското си куче. Обичах ездата в тъмното, утринния хлад, дългото дебнене в сумрака, мириса на барут и на кръв, обичах да усещам как оръжието ме рита с тъп удар в рамото и да виждам как жертвата пада и се загърчва, това ме успокояваше и когато се връщах от лов с два-три нищо и никакви заека в раницата и с няколко яребици, толкова надупчени от сачми, че не ставаха за готвене, полумъртъв от умора и целият в кал, на душата ми олекваше и се чувствах щастлив.
Помисля ли си за тия времена, много ми домъчнява. Животът ми премина страшно бързо. Ако можех да започна отново, не бих допуснал някои грешки, но, общо взето, не се разкайвам за нищо. Така е, добър господар бях, две мнения няма.