Когато Естебан Труеба тръгна да я търси, вече започваше да се свечерява и беше захладяло. Премина ходом на коня си по дългите пътеки между заградените пасища и питаше за нея всеки срещнат, докато я съзря по пътя, който водеше за колибата й. Вървеше прегърбена под тежестта на наръч акациеви клони за огнището в кухнята, боса, свела глава. Погледна я отвисоко от коня и тутакси усети как го обзема желанието, което го беше измъчвало месеци наред. Приближи се в тръс и застана редом с нея, тя го чу, но продължи да върви, без да го поглежда, следвайки отколешната привичка на всички жени от нейната черга да свеждат глава пред мъжа. Естебан се наведе, дръпна й наръча, задържа го за момент във въздуха и после го запокити с все сила в крайпътната канавка, прихвана с една ръка момичето през кръста, вдигна го, като изпъхтя животински, и без то да окаже никаква съпротива, го намести пред седлото си. Пришпори коня и се понесе в галоп към реката. Двамата слязоха от коня, без да си проговорят нито дума, и се измериха с очи. Естебан свали широкия си кожен колан, тя понечи да отстъпи, но той протегна ръка и я сграбчи. Вкопчени един в друг, двамата се претърколиха сред евкалиптовата шума.
Естебан дори не си свали дрехите. Хвърли се отгоре й като звяр и я облада без каквито и да било въведения, с ненужна бруталност. После, като видя опръскалата й с кръв рокля, си даде сметка, че девойката е била девствена, но вече беше късно. Пък и да беше знаел, поради долния произход на Панча и настойчивия пристъп на желанието си изобщо не би се церемонил с нея. Панча Гарсия не се отбраняваше, не се оплакваше, не затвори очи. Остана по гръб, загледана в небето с уплашен поглед, докато усети, че мъжът изпъшка и се отпусна до нея. Тогава заплака тихо. Преди нея майка й, а преди майка й баба й бяха сполетени от същата участ на кучка. Естебан Труеба си оправи панталоните, закопча си колана, помогна й да се изправи и я сложи да седне зад него на коня. Потеглиха обратно. Той си подсвиркваше. Тя продължаваше да плаче. Преди да я остави пред колибата й, господарят я целуна в устата.
— От утре искам да работиш в моята къща — каза й той.
Панча не вдигна поглед, но кимна утвърдително. И майка й, и баба й бяха слугували в господарската къща.
Тази нощ Естебан Труеба спа като младенец и не сънува Роса. На сутринта се чувстваше изпълнен с енергия, по-голям и могъщ. Като тръгваше за полето, си тананикаше. Когато се прибра, Панча се суетеше из кухнята и бъркаше млечното сладко в голяма бакърена тенджера. Вечерта той я зачака нетърпеливо и когато шумовете от шетнята в голямата стара кирпичена къща утихнаха и започна нощното щъкане на плъховете, усети, че момичето стои на прага на вратата му.
— Ела, Панча — повика я той. Не беше заповед, по-скоро молба.
Този път Естебан не я облада бързешката — искаше да й се наслади лека-полека, а и нея да накара да изпита наслада. Ръцете и очите му я обходиха спокойно, запомни наизуст опушения мирис на тялото и на дрехите й, изпрани с луга и изгладени с ютия с въглища, позна гладката й черна коса, кожата й — нежна на най-прикътаните места, грапава и мазолеста на останалите, свежите й устни, широкия й корем и кротките й слабини. Пожела я полека и я посвети в най-съкровената и древна наука. Навярно бе щастлив тази и още няколко нощи, когато двамата палуваха като две малки зверчета в голямото легло от ковано желязо, останало от първия Труеба. То вече се клатеше здравата, но още можеше да издържи поривите на любовта.
На Панча Гарсия й се наляха гърдите и се закръгли в ханша. На Естебан Труеба за някое време му се оправи лошото настроение и започна да проявява интерес към своите ратаи. Взе да се отбива в жалките им колиби. В полумрака на една от тях откри настлан с вестници сандък, в който спяха заедно пеленаче и току-що окучила се кучка. В друга видя бабичка, която умираше от четири години и костите й се показваха през откритите й рани на гърба. В един двор пред очите му се изпречи малоумно момче. Беше вързано за един кол, с въже на врата, лигите му течаха, бръщолевеше неразбираеми дивотии. Беше голо и срамотията му, дълга колкото на муле, се търкаше неспирно о земята. Едва тогава Труеба проумя за първи път, че в най-страшната и глуха занемара са потънали не земите и животните, а самите селяни в „Трите Марии“, оставени на произвола на съдбата от времето, когато баща му проигра зестрата и наследството на майка му. Реши, че вече е време да приобщи поне малко тоя забутан между планината и морето край към плодовете на цивилизацията.