Пликът стоя цялата сутрин на масата пред входната врата. Като се прибра, Естебан Труеба влезе направо да се изкъпе, защото беше потен, покрит с прах от главата до петите и пропит с миризмата на ужасените животни. После седна зад писалището си да оправи някакви сметки и нареди да му донесат там една табла с ядене. Писмото на сестра си видя едва вечерта, след редовния обход на къщата, който правеше преди да си легне, за да провери дали са угасени фенерите и затворени вратите. Наглед писмото на Ферула не се различаваше от всички други, които бе получил от нея, но като го взе в ръка, разбра, още преди да го е отворил, че неговото съдържание ще промени живота му. Обзе го същото чувство, което бе изпитал, когато преди години държеше телеграмата на сестра си с известието за смъртта на Роса.
Отвори го, усещаше как от предчувствието слепоочията му туптят. Писмото известяваше накратко, че доня Естер умира и че след толкова години грижи и робуване Ферула била доживяла още една горчивина — майка й дори не я познавала, а денем и нощем зовяла сина си Естебан, не искала да умре, без да го види. Естебан никога не беше обичал истински майка си, беше му неловко в нейно присъствие, но се разтрепери от вестта. Разбра, че повече не може да измисля все нови и нови претексти, за да не я спохожда, и че е дошло време да поеме обратно за столицата и да застане за последен път лице с лице с тая жена, която присъстваше в кошмарите му с тежкия си дъх на лекарства, с охканията си, с безкрайните си молитви, тая страдалка, която бе населила със забрани и ужаси детството му и обременила с отговорност и чувство за вина зрелите му години.
Извика Педро Втори Гарсия и му обясни положението. Заведе го до писалището и му показа счетоводната книга и сметките от селския магазин. Предаде му връзка с всичките ключове освен този за избата с вината и му каза, че от този момент нататък до връщането си него ще държи отговорен за всичко налично в „Трите Марии“ и че всяка необмислена постъпка ще му излезе през носа. Педро Втори Гарсия пое ключовете, сложи счетоводната книга под мишница и се усмихна невесело.
— Ще направя каквото ми е по силите, господарю, но за повече не обещавам — рече той и сви рамене.
На другия ден Естебан Труеба за първи път от толкова години извървя отново пътя, който го бе довел от майчината му къща на село. С двата си кожени куфара стигна с каруца до гара Сан Лукас, качи се във вагона първа класа, останал от времената на английската железопътна компания, и отново запрекосява обширните поля, опънали се в подножието на планинската верига.
Затвори очи и се помъчи да заспи, но образът на майка му прогони съня.
III
Клара Ясновидката
Клара беше на десет години, когато реши, че не си струва да говори, и се затвори в мълчанието си. Животът й се промени видимо. Семейният лекар — добрият и приветлив доктор Куевас — се опита да я излекува от безмълвието й с измислени от самия него хапчета, сиропи от витамини и мазане на гърлото с бораксов мед, но не пролича да е постигнал някакъв ефект. Проумя, че лековете му са безрезултатни и че самото му присъствие хвърля момичето в ужас. Видеше ли го, Клара се разпищяваше, криеше се вдън земя и се свиваше като хванато натясно животно. Така че заряза лечебните си процедури и препоръча на Нивеа и Северо да я заведат при един румънец на име Ростипов, който беше сензацията на сезона. Ростипов си изкарваше хляба с фокуснически номера из вариететните театри и бе извършил невероятен подвиг — опъна една тел от върха на катедралата до купола на сградата на Галисийското землячество, от другата страна на площада, и по нея премина над бездната като си помагаше само с един прът. Но не тази малко вятърничава постъпка, а друго всяваше смут сред научните среди — в свободните си часове Ростипов цереше болни от истерия с магнетични пръчки и хипнотични сеанси. Нивеа и Северо заведоха Клара в лекарската консултация, която румънецът бе уредил временно в хотела си. Ростипов я прегледа обстойно и накрая заяви, че случаят не е от неговата компетентност тъй като малката не говорела не защото не можела, а защото не искала. Все пак, предвид родителските настоявания, той измайстори хапчета от захар, оцветени във виолетово, и като ги предписваше, предупреди, че това било сибирски цяр за лекуване на глухонеми. Този път обаче внушението не даде резултат и веднъж в залисията второто флаконче бе погълнато от Барабас, без това да доведе до някаква по-особена реакция у животното. Северо и Нивеа се опитаха да я накарат да проговори с домашни способи, със заплахи и увещания, дори я оставяха без ядене, за да видят дали гладът няма да я принуди да си отвори устата, за да си поиска вечеря, но и това не помогна. Бавачката си беше наумила, че момиченцето може да проговори, ако се уплаши здравата, и цели девет години измисля отчаяни средства, за да го стряска, с което само успя да направи Клара неуязвима за изненади и страх. Не след дълго малката не се плашеше от нищо, не си глътваше езика нито от появите на мъртвешки бледни и изпосталели таласъми в стаята й, нито от чукането на вампири и демони по прозореца й. Бавачката се дегизираше като безглав пират, като палач от лондонския Тауър, като увълчило се куче и като рогат дявол — според вдъхновението си в момента. Идеи черпеше от едни ужасяващи книжлета, които купуваше за целта, и макар че не можеше да ги прочете, заимстваше от картинките. Стана й навик да се промъква безшумно по коридорите, причакваше момичето в тъмното и му се хвърляше отгоре, виеше като вълк зад вратите и му завираше живи гадини в леглото, ала така и не успя да изтръгне и дума от устата му. Понякога Клара губеше търпение, хвърляше се на пода, риташе и крещеше, но не учленяваше нито звук на който и да е познат език, само сегиз-тогиз написваше на черната дъсчица, с която никога не се разделяше, най-долните възможни ругатни по адрес на клетата жена и тя се затваряше в кухнята да плаче от мъка, че се проявява такова неразбиране към нея.