Клара прекара детството и навлезе в моминството между четирите стени на своя дом, в един свят на чудати истории, на спокойна и ведра тишина, където времето не се измерваше с часовници и календари, вещите имаха собствен живот, привиденията сядаха на масата и говореха с хората, миналото и бъдещето съставяха едно общо цяло и реалността на настоящето беше калейдоскоп от безразборно пръснати огледалца, в който можеше да се случи всичко. Изпитвам особена наслада, когато чета тетрадките от онова време, в които се описва един вече отишъл си вълшебен свят. Защитена от житейски несгоди, Клара обитаваше една измислена за нея вселена, където прозаичната истина на материалните неща се смесваше с бушуващата истина на сънищата и където законите на физиката или на логиката невинаги действаха. Унесена в своите фантазии, Клара изживя този период в компанията на въздушните, водните и земните духове и бе толкова щастлива, че не почувствува нужда да говори цели девет години. Когато всички бяха загубили надежда, че някога отново ще я чуят да проговори, на рождения си ден, след като духна деветнайсетте свещи на шоколадовата си торта, тя за първи път се обади с глас, който бе държала прибран през цялото това време и който звучеше като разстроен инструмент.
— Скоро ще се омъжа — изрече тя.
— За кого? — попита Северо.
— За годеника на Роса — отвърна тя.
И тогава си дадоха сметка, че е проговорила за първи път след толкова години, и чудото разтърси къщата из основи и разрева цялото семейство. Този се обади на онзи, онзи на трети, вестта се разнесе из града, обърнаха се за съвет към доктор Куевас, той направо не можеше да повярва, и в суматохата около радостта, че Клара е проговорила, всички забравиха какво бе казала. Спомниха си чак два месеца по-късно, когато Естебан Труеба, когото не бяха виждали от погребението на Роса, дойде да поиска ръката на Клара.
Естебан Труеба слезе на перона и понесе сам двата си куфара. Железният купол, заимстван от лондонската гара „Виктория“ и построен от англичаните още по времето, когато притежаваха концесията за националните железници, не се беше променил никак, откакто той мина оттук за последен път преди години — същите мръсни прозорци, ваксаджийчетата, продавачите на милинки и местни сладкиши и носачите с тъмните си фуражки с емблемата на британската корона, която никой не се бе сетил да смени с друга, с цветовете на националното знаме. Нае файтон и даде адреса на майчината си къща. Направо не можа да познае града — бяха го ударили на безразборен модернизъм, по улиците — наплив от жени с оголени прасци и от мъже с жилетки и панталони с басти, работници вдигаха дандания, пробиваха дупки в паважа, махаха дървета, за да слагат стълбове, махаха стълбове, за да строят сгради, махаха сгради, за да садят дървета, между хората се пречкаха улични продавачи и си деряха гърлата да превъзнасят до небето машинката за точене на ножове, печените фъстъци, кукличката, която танцува сама, без жици, без конци, вие сам можете да се уверите, пипнете я, не се бойте, вятърът носеше мирис на бунища, на пържено, на фабрики, на автомобили, които се мъчеха да се провират между файтоните и трамваите с кръвна тяга, както наричаха старите коне, обслужващи обществения транспорт, пъхтеж на човешко множество, топуркане на подтичващи крака, глъчка от забързан вървеж насам и натам от припряност и от твърдо работно време. Естебан се почувствува потиснат. Мразеше този град много повече, отколкото преди. Мислено се пренесе на село, припомни си пътеките из полето, с две редици дървета отстрани, времето, измервано по дъждовете, необятната самота на ливадите си, прохладния покой на реката и на тихия си дом.
— Отвратителен град — отсече той.
Файтонът дотрополи до къщата, където бе отрасъл. Стресна се, като видя до каква степен се е съсипал кварталът през тия години, откакто на богатите се бе прищяло да живеят по-нависоко от останалите хора и градът се бе разраснал до подножието на планината. От площада, където играеше като дете, нямаше и помен, беше се превърнал в пущинак, задръстен от пазарски каруци, зарязани насред боклуците, в които ровеха безпризорни кучета. Къщата му бе в окаяно състояние. Видя всички белези на разруха, които ходът на времето бе оставил по нея. На старомодната и разнебитена остъклена врата с релефни мотиви на екзотични птици имаше бронзово чукче във формата на женска ръка, придържаща топка. Почука и му се наложи да чака дълго — цяла вечност, както му се стори, докато най-сетне някой дръпна въжето, което тръгваше от мандалото и стигаше до горната площадка на стълбището, и вратата се отвори. Майка му държеше само горния етаж, долния бе дала под наем на една работилница за копчета. Естебан се заизкачва по скърцащите стъпала, които отдавна не бяха виждали подово масло. Горе го чакаше престаряла прислужница, за чието съществуване съвсем бе забравил. Тя го посрещна със сълзливи изблици на обич, също както едно време, когато той беше петнайсетгодишен и се връщаше от нотариалното, където си вадеше хляба от преписи на покупко-продажби на имоти и пълномощни на непознати хора. Нищо не се беше променило, дори разположението на мебелите, но всичко му се стори различно — коридорът със захабен дъсчен под, счупените прозорци, затулени надве-натри с мукава, няколкото прашни папрати, линеещи в ръждясали тенекии и изпотрошени фаянсови саксии, вонята на ядене и на пикоч, която сгърчваше стомаха. „Каква беднотия!“, помисли си Естебан, недоумявайки къде бяха отишли всичките пари, които изпращаше на сестра си, за да живеят прилично.