Ферула излезе да го посрещне с тъжна гримаса за добре дошъл. Намери я много променена, вече не беше онази напращяла жена, която остави преди години, беше отслабнала и носът й изпъкваше властно на ъгловатото лице, имаше опечален и разсеян вид и от нея се носеше силен дъх на лавандула и на вехти дрехи. Двамата се прегърнаха мълчаливо.
— Как е мама? — попита Естебан.
— Ела да я видиш, чака те — каза тя.
Минаха по коридор от свързани помежду си стаи. Всичките бяха еднакви, тъмни, с погребални стени, високи тавани и тесни прозорци, с избелели цветя и отмалели от нега девици по тапетите, зацапани със сажди от мангалите и зеленясали от времето и от беднотията. Някъде много отдалеч идваше гласът на някакъв радиоговорител, който рекламираше хапченцата на доктор Рос, дребнички, но крайно ефикасни при запек, безсъние и лош дъх. Двамата спряха пред затворената врата на спалнята на доня Естер Труеба.
— Тука е — каза Ферула.
Естебан отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да прогледне в тъмното. В лицето го блъсна миризма на лекарства, сладникав мирис на пот, влага, спареност и нещо, което отначало не можа да определи, но то скоро му се прилепи като чума — мириса на разлагаща се плът. През открехнатия прозорец се процеждаше тънко снопче светлина и той съзря широкото легло, в което издъхна баща му и в което майка му спеше от деня на сватбата си. Креват с черна дърворезба, с балдахин на релефни фигурки на ангели и с покривка от червен брокат, избеляла и станала на парцали от дълга употреба. Майка му беше в полуседнало положение. Представляваше блок от набита, масивна плът, чудовищна пирамида от лой и дрипи, увенчана с малка плешива главичка с кротки, изненадващо живи, сини и невинни очи. Артритът я бе превърнал в монолитно същество, не можеше да си сгъва ставите и да си върти главата, пръстите й бяха станали като вкочанени куки, като лапи на изкопаемо, и за да не се изхлузва от леглото, зад гърба й беше сложено сандъче, крепено от дебела дъска, която на свой ред бе подпряна на стената. Годините личаха по следите, оставени от дъската по стената — диря от страдание, пътечка от мъка.
— Мамо… — промълви Естебан и гласът му се пречупи в гърдите, разтроши се на сдържан плач и той изтри с един замах от паметта му тъжните спомени, несретното детство, тежките миризми, мразовитите утрини и мазната супа от момчешките му години, болната майка, отсъстващия баща и яда, който гризеше вътрешностите му от деня, когато започна да разсъждава като разумен човек, и забрави всичко, всичко, освен единствените светли мигове, когато тази непозната жена, сега простряна в леглото, го люлееше в ръцете си, пипаше му челото, да не би да има температура, пееше му приспивни песни, навеждаше се с него над страниците на някоя книга, ридаеше от мъка, когато той, още дете, ставаше призори, за да отива на работа, ридаеше от радост, когато го виждаше да се връща вечер, ридаеше, майко, за мене.
Доня Естер протегна ръка, ала не за поздрав, а за да го спре.