В този миг сред присъствуващите се разнесе вик на ужас. Хората се отдръпнаха и направиха път, по който влезе Барабас, по-черен и грамаден от всякога, с касапски нож, забит до дръжката в хълбока му. Кръвта му шуртеше като на заклан вол, дългите му крака на жребец трепереха, от муцуната му се стичаше кървава лига, пристъпяше крачка по крачка с помътнял от агонията поглед, влачейки лапите си една подир друга в криволичещ вървеж на ранен динозавър. Клара се строполи на канапето от френска коприна. Огромното куче се добра до нея, положи голямата си глава на хилядолетен звяр в скута й и се загледа в нея с влюбените си очи, които постепенно помътняха и ослепяха, докато бялата дантела от Шантийи, френската коприна на канапето, персийският килим и паркетът подгизваха от кръв. Барабас гаснеше полека с очи, вторачени в Клара, която го галеше по ушите и му шепнеше утешителни думи, докато най-накрая той се повали, изхърка само веднъж и притихна. Тогава всички сякаш се събудиха от кошмарен сън, по салона пробяга глъчка на ужас, гостите започнаха да се сбогуват припряно, заизнизваха се навън, като гледаха да заобикалят локвите кръв и прибираха в движение кожените си наметки, цилиндрите си, бастуните си, чадърите си, украсените си с фини маниста чанти. В празничния салон останаха само Клара, взела в скута си главата на животното, прегърнатите й родители, вцепенени от злата прокоба, и годеникът, който не проумяваше защо се е вдигнала цялата тая олелия заради някакво си умряло куче. Но когато забеляза, че Клара изглежда взела-дала, той я вдигна на ръце и я занесе примряла до спалнята й, където грижите на Бавачката и солите на доктор Куевас я възпряха отново да изпадне във вцепенение и немота. Естебан Труеба помоли градинаря да му помогне и двамата натовариха на файтона трупа на Барабас, който след смъртта си така бе натежал, че едва успяха да го вдигнат.
Годината се изниза в подготовка за сватбата. Нивеа се зае да натъкми чеиза на Клара, която не проявяваше никакъв интерес към съдържанието на сандъците от сандалово дърво и продължаваше да експериментира с трикраката маса и гадателските си карти. Изящно избродираните чаршафи, фините покривки и бельото, което десет години по-рано монахините бяха ушили за Роса с извезани вплетени инициали на Труеба и Дел Вале, сега влязоха в работа за чеиза на Клара. Нивеа поръча от Буенос Айрес, Париж и Лондон пътни костюми, дрехи за село, официални тоалети, модни шапки, обувки и чанти от гущерова кожа и от велур и куп други неща, които бяха прибрани, увити в копринена хартия и поръсени с лавандула и камфор. Годеницата обаче не ги удостои с никакво внимание, хвърлеше ли им по един разсеян поглед, пак беше добре.
Естебан Труеба пое командуването на група зидари, дърводелци и водопроводчици и се захвана да вдига най-солидната, просторна и слънчева къща, която можеше да си представи човек, замислена да просъществува хиляда години и да подслонява по няколко поколения наведнъж от един многочислен род законни Труеба. Плановете възложи на френски архитект и изписа от чужбина част от материалите, та неговата да е единствената къща с немски витражи, с ваяни в Австрия фризове, с бронзови английски кранове за чешмите, с подови настилки от италиански мрамор и с изписани по каталог от Съединените щати брави, които обаче дойдоха с погрешни упътвания и без ключове. Ужасена от разходите, Ферула се опита да го убеди да престане с тия лудости, да не купува повече френски мебели и турски полилеи и килими. Доводът й беше, че ще се разорят и ще повторят историята на чудака Труеба, който ги бе създал, ала Естебан я уверяваше, че е достатъчно богат, за да може да си позволи тези разкошества, и се закани, че ако продължава да му натяква, ще накара да обковат вратите със сребро. Тогава тя заяви, че няма начин това прекомерно разсипничество да не е смъртен грях и че господ ще ги накаже, задето се хвърлят на вятъра луди пари за новобогаташки безвкусици, вместо да се използват за по-благородна цел — да се помогне на бедните. При все че Естебан Труеба не беше любител на нововъведенията, дори напротив, гледаше с лошо око на модернистичните изсилвания, реши, че къщата му трябва да се построи по подобие на новите малки дворци в Европа и в Северна Америка, с всички удобства, но, общо взето, в класически стил. Държеше при нея да се робува колкото се може по-малко на местната архитектура. Не искаше три двора, чардаци, зеленясали водоскоци, тъмни стаи, белосани с вар кирпичени стени и прашни керемиди, а два или три високи етажа, бели колонади, големи и светли прозорци, внушително стълбище, което да се вие спираловидно около оста си и да се спуска до преддверие от бял мрамор. Изобщо да има такъв вид, че да внушава чувство за ред и сговор, за чистота и цивилизованост — вид, присъщ на домовете в свестните градове в чужбина и отговарящ на новия му живот. Къщата му трябваше да представя както подобава него, семейството му и престижа, който смяташе да придаде на родовото име, опетнено от баща му. Искаше блясъкът да си личи от улицата, затова поръча в плановете да се предвиди и френски парк с версайска беседка, цветни масиви, равна морава с правилни очертания, фонтани и няколко статуи — на олимпийски богове и може би на някой храбър индианец от историята на завладяването на Америка, гол и с увенчана с пера глава, тъй де, нека се отдаде дан и на патриотизма. Не можеше да знае, че тази тържествена, кубическа, масивна и наперена къща, поставена като шапка в зеленото си и геометрично правилно обкръжение, в крайна сметка ще се изпълни с издатини и пристройки, с многобройни вити стълби, водещи незнайно къде, с грамадни кули, с грозни задънени прозорци, с увиснали в празно пространство врати, с криволичещи коридори и с кръгли прозорчета в стените между спалните, за да можеш да си приказваш със съседа в другата стая по време на следобедната почивка. Всички тези промени щяха да зависят от вдъхновението на Клара — каквото си навиеше на пръста, това щеше да става. Всеки път, когато й се наложеше да настанява нов гост, тя щеше да кара да строят нова стая, където я сварата свари, а щом духовете й известяха, че в темелите има скрито съкровище или непогребан труп, щеше да събаря най-близката стена. В крайна сметка щеше да превърне къщата в омагьосан лабиринт. Освен дето беше немислимо да се почисти, той влизаше в остро противоречие с редица градоустройствени и общински закони. Ала когато построи сградата, която всички нарекоха „голямата къща на ъгъла“, Труеба сияеше. Спомняйки си преживените в детството лишения, сега той се мъчеше да придаде внушителен вид на всичко наоколо си. Докато къщата се строеше, Клара нито веднъж не отиде да я види. Нехаеше и за нея, и за чеиза си, и остави годеника и бъдещата си зълва да решават кое как ще бъде.