— Вървете да се смеете на баба си, мистър, недейте забравя, че старецът ми е баща — предупреди го той.
Надвечер Педро Гарсия се върна. Слезе полека от коня, каза на господаря, че е извел мравките на шосето, и си отиде вкъщи. Беше капнал. На другата сутрин видяха, че няма мравки в кухнята, няма и в килера, потърсиха в хамбара, в обора, в курниците, излязоха на ливадите, отидоха чак до реката, надникнаха навсякъде, но не намериха ни една, дори за мостра. Специалистът не беше на себе си.
— Вие трябва каже мене как прави това! — викаше той.
— Ами че то става, като им се говори, мистър. Казвате им да си вървят, че тук не им е мястото, че досаждат, и те разбират — обясни Педро Гарсия Стария.
Клара бе единствената, която сметна приложения метод за естествен и закономерен. Ферула се хвана за думите й и каза, че се намират в дупка, в омагьосано място, където не действуват нито законите божии, нито научният прогрес, че нищо чудно някой ден да захвърчат качени връз метли, но Естебан Труеба я скастри да млъкне — не искаше да се втълпяват нови идеи в главата на жена му. През последните дни Клара отново се бе върнала към лунатичните си занимания, пак се бе захванала да говори с духовете и да пише по цели часове в тетрадките си за животоописание. Когато загуби интерес към училището, шивалнята и феминистичните митинги и запя старата песен, че всичко е много хубаво, разбраха, че пак е бременна.
— По твоя вина! — сопна се Ферула на брат си.
— Дано — отвърна той.
Скоро стана ясно, че Клара не е в състояние да доизкара бременността и да роди на село, така че започнаха да се гласят за връщане в столицата. Това донякъде утеши Ферула, която гледаше на издутия корем на Клара като на лична обида. Тя замина по-рано с по-голямата част от багажа и с прислугата, за да отвори голямата къща на ъгъла и да подготви пристигането на Клара. Няколко дни по-късно Естебан се прибра с жена си и с дъщеря си в града и отново остави „Трите Марии“ в ръцете на Педро Втори Гарсия, който пак бе поел функциите на управител, макар че от това не печелеше никакви облаги и привилегии, а само се товареше с повече работа.
Пътуването от „Трите Марии“ до столицата доизцеди силите на Клара. Пред очите ми тя все повече пребледняваше, все по-трудно дишаше, все по-дълбоко й се очертаваха торбичките под очите. От друсането на конската кола и после на влака, от праха по пътя и от естествената й склонност да й прилошава тя отпадаше видимо и аз не можех да й помогна особено — когато се чувстваше зле, тя предпочиташе да не й се говори. Като слязохме на гарата, трябваше да я прихвана под ръка, защото й се подгъваха краката.
— Май че ще се издигна — каза тя.
— Тук в никакъв случай! — извиках й аз, ужасен от мисълта, че ще вземе да полети над главите на пътниците на перона.
Но тя нямаше предвид конкретно левитацията, а да се издигне на такова психическо равнище, че да се избави от мъчителната си немощ, да не усеща теглото на бременността и да не премалява от умората, която я пронизваше до кости. Изпадна в поредния си дълъг период на мълчание, май я държа няколко месеца. През това време използуваше дъсчицата, както в годините, когато е била няма. В този случай не се обезпокоих — предположих, че като роди, пак ще си стане нормална, както след раждането на Бланка, пък и от друга страна бях проумял, че мълчанието беше последното неприкосновено скривалище на жена ми, а не душевна болест, както поддържаше доктор Куевас. Ферула се грижеше за нея със същата натрапчива до втръсване всеотдайност, с която преди обграждаше майка ни, отнасяше се с нея като със саката, инатеше се, ако някога ми се наложеше да я оставя сама, и беше занемарила Бланка, която цивреше по цял ден, защото искаше да се върне в „Трите Марии“. Клара се мъкнеше из къщата като дебела безмълвна сянка и проявяваше будистка незаинтересованост към всичко, което я заобикаляше. Мене дори не поглеждаше, минаваше край мен като край мебел и когато се опитвах да я заговоря, продължаваше да брои мухите, все едно, че не ме е чула или познала. Отдавна не бяхме спали заедно. Бездейните дни в града и ненормалната обстановка вкъщи ме изнервяха до полуда. Все гледах да си намирам някаква работа, съзнанието ми постоянно да е заето с нещо, но и това не ми стигаше — непрекъснато бях в лошо настроение. Излизах всеки ден, ходех по кантори и банки да следя какво ми носят сделките, в които бях вложил капитали. По това време започнах да се занимавам със спекулативни операции в Търговската борса и проучвах часове наред как и защо се покачват или спадат курсовете на международните валути и ценни книжа, захванах се да влагам пари в разни предприятия, да образувам акционерни дружества, залових се с внос. Киснех с часове в клуба. Пак тогава започнах да се увличам сериозно от политика. На всичко отгоре се записах в гимнастически салон, където един треньор — великан ме караше да сгъвам и разгъвам ха тоя, ха оня мускул, за чието съществуване изобщо не подозирах. Бяха ми препоръчали да ходя на масажи, но така и не можах да свикна и ги зарязах — мразя да ме опипват ръце, на които се плаща. Ала всички тези занимания пак не успяваха да ми запълнят деня, беше ми притеснено и тягостно, исках да се върна на село, но не смеех да напусна с лека ръка къщата, където очевидно беше наложително присъствието на здравомислещ мъж сред тия истерични жени. От друга страна, Клара пълнееше неимоверно много. С крехкия си скелет едва успяваше да поддържа огромния си корем. Стесняваше се да я гледам гола, но тя си беше моята жена — и таз хубава, да се срамува от мене! Помагах й да се къпе и да се облича — е, когато Ферула не ме изпреварваше, де — и ми беше безкрайно мъчно за нея, като я гледах такава дребничка и немощна, а с чудовищен корем. Денят, когато трябваше да роди, наближаваше заплашително. Неведнъж сън не ме хващаше при мисълта, че може да умре при раждането, и се затварях с доктор Куевас да обмисляме с какво и как да й се помогне. Бяхме се разбрали, че ако работата се запече, най-добре ще е пак да роди с цезарово сечение, но аз не исках да я водят в клиника, а той отказваше да й направи втора такава операция в трапезарията на къщата. Разправяше, че нямало условия и удобства. Но по ония времена клиниките бяха огнища на зараза и в тях уморяваха повече хора, отколкото спасяваха.