Един ден, скоро преди датата, на която трябваше да роди, Клара най-ненадейно благоволи да наруши браманското безмълвие, което й беше като скривалище, и пак проговори. Поиска чаша шоколад и ме помоли да я изведа на разходка. Направо ми се обърна сърцето. Цялата къща се изпълни с радост, отворихме шампанско, накарах да сложат свежи цветя във всички вази, поръчах й камелии, те й бяха любимите, и постлах с тях нейната стая, но от миризмата им тя получи пристъп на астма и се наложи да ги изнесем, на бърза ръка. Затекох се до улицата на бижутерите — евреи и й купих диамантена брошка. Клара ми благодари сърдечно за брошката, намери я за много хубава, но никога не я видях да си я сложи. Предполагам, че я е забутала на някое невъзможно място и после е забравила за нея, както стана с почти всички скъпоценности, които й купувах по време на дългия ни съвместен живот. Извиках доктор Куевас, той дойде уж на чай, но всъщност идваше да прегледа Клара. Заведе я в стаята й и после каза на двама ни с Ферула, че, изглежда, е надмогнала душевната си криза, но че трябва да се готвим за трудно раждане, защото бебето било много едро. Точно в този момент Клара влезе в гостната. Навярно бе хванала последното изречение.
— Всичко ще бъде наред, не се безпокойте — каза тя.
— Ха дано този път е момче, та да вземе моето име — подкачих я аз.
— Не е едно. Две са — отвърна Клара. И продължи: — Близнаците ще се казват Хайме и Николас.
Това вече ми дойде много. Май че избухнах — много напрежение ми се беше насъбрало през последните месеци. Разфучах се, наговорих й, че само файтонджии или префърцунени търговци — чужденци носят такива имена, че никой не се нарича така нито в моя, нито в нейния род, че поне единият трябва да се казва Естебан — както аз и както баща ми, ала Клара обясни, че повтарящите се имена внасят объркване в тетрадките за животоописание, и не даде и дума да стане за промяна на решението й. За да я уплаша, замахнах и счупих една порцеланова ваза — май последната останка от бляскавите времена на прадядо ми. Тя обаче не се трогна, а доктор Куевас се усмихна иззад чашата си чай, което пък съвсем ме възмути. Тръшнах вратата и отидох в клуба.
Тая вечер се напих. Отчасти като отдушник, отчасти за отмъщение — замъкнах се в най-известния публичен дом в града, заведение с историческо име. Държа да поясня — не си падам по проститутките и съм прибягвал до тях само в периодите, когато ми се е случвало дълго да живея сам. Не знам какво ми стана този ден, бях се ядосал на Клара, чувствах се засегнат, имах излишък от енергия, изкуших се. В ония години „Христофор Колумб“ процъфтяваше, но още не беше добило международна известност. Постигна я по-късно, когато го даваха в мореплавателските справочници на английските компании и в туристическите пътеводители, че и за телевизията го снимаха. Влязох в приемна с френски мебели, от ония с кривите крака, там ме посрещна една съдържателка — нашенка. С парижки акцент съвършена имитация тя като начало ме запозна с цените и веднага след това пристъпи към въпроса дали имам специални предпочитания към някоя от питомките й. Доверих й, че опитът ми се свежда до „Червеното фенерче“ и до няколко долнопробни миньорски бардака на север, така че която и да е млада и чиста особа от женски пол би била добре дошла за мене.