— Вие ми допадате, месию — рече тя. — Ще ви доведа най-доброто, с което разполагаме.
На повикването й се притече жена, навряна в черна атлазена рокля, прекалено тясна, за да побере с лекота пищната й женственост. Косата й беше сресана на една страна — прическа, която никога не ми е била по вкуса, и докато пристъпяше, от нея се разнасяше ужасен парфюм с дъх на мускус. Натрапчив като стенание, той се просмукваше във въздуха.
— Радвам се, че ви виждам, господарю — поздрави тя и чак тогава я познах — единствено гласът не се беше променил у Трансито Сото.
Хвана ме за ръката и ме заведе в затворена като гроб стая с прозорци, затулени с тъмни и тежки пердета, през които слънчева светлина не бе прониквала от незапомнени времена. Все пак приличаше на дворец, сравнена с гнусните помещения в „Червеното фенерче“. Там аз свалих собственоръчно черната атлазена рокля на Трансито, развалих й ужасната прическа и видях, че през тия години тя е пораснала, напълняла и се е разхубавила.
— Виждам, че си отишла далече — казах й аз.
— Благодарение на вашите петдесет песос, господарю. Добра работа ми свършиха, за да започна — отвърна ми тя. — Сега мога да ви ги върна с надбавка, защото от инфлацията вече нямат предишната стойност.
— Предпочитам да ми дължиш една услуга, Трансито! — засмях се аз.
Досвалих й фустите и установих, че от слабото момиче с щръкнали кости и колене, което работеше в „Червеното фенерче“, не бе останало почти нищо, освен неуморимата му готовност за чувствени изяви и гласът му на прегракнала птица. Тялото й беше депилирано и й бяха разтривали кожата с лимон и с мед от някаква си горска мушмула, за да стане мека и бяла като на бебе, обясни ми тя. Гледам, ноктите й начервени, а около пъпа й татуирана змия, която тя можеше да върти в кръг, докато останалата част от тялото й оставаше съвършено неподвижна. Докато ми демонстрираше умението си да кара змията да прави кръгови движения, тя ми разказа своето житие-битие.
— Ако бях останала в „Червеното фенерче“, докъде щях да я докарам, господарю? Щях да съм вече беззъба и състарена. В тази професия човек се изхабява много, трябва да се щади. Пак добре, че аз не работя на улицата! Никога не ми е допадало, крайно опасно е. За улицата трябва да имаш сутеньор — нямаш ли, на голям риск се подлагаш. Никой не те уважава. Но пък защо да даваш на някакъв си мъж каквото си припечелила с толкова усилия? В това отношение жените са много загубени. Водят се като овце. Трябва им мъж, за да се чувстват сигурни, а не проумяват, че ако има от какво да се страхуват, то е от същия тоя мъж. Не умеят да стопанисват самите себе си, петимни са да се жертват за някого. Изтрепват се от работа за сутеньора си, радват се, когато той ги бие, гордеят се, като го гледат наконтен, със златни зъби, с пръстени, а когато ги зареже и отиде с друга, по-млада, му прощават, защото „е мъж“. Не, господарю, аз не съм от тях. Мене никой не ме е издържал, затуй за нищо на света не бих се хванала да издържам този или онзи. Работя за себе си, каквото изкарам, си го харча както ми се ще. Големи усилия ми струваше, не мислете, че беше лесно — съдържателките на публични домове не обичат да си имат вземане-даване с жените, предпочитат да се спогаждат със сутеньорите. От тях на помощ не разчитай. Не те бръснат за слива.
— Но, изглежда, тук те ценят, Трансито. Казаха ми, че си най-доброто, с което разполагат.
— Така си е. Но цялото това предприятие ще рухне, ако не съм аз да блъскам като вол — рече тя. — Другите вече са като изстискан лимон, господарю. Тук идват само дъртаци, не е каквото беше едно време. Работата плаче за модернизиране, та да се привлекат чиновниците — по обед те се чудят какво да правят, пък и младежта, и студентите. Трябва да се разшири материалната база, заведението да се направи по-весело и да се почисти. Да се почисти основно! Така бихме спечелили доверието на клиентелата, тя не би се страхувала, че може да хване някаква венерическа болест, не съм ли права? Голяма мръсотия е тук. Никога не чистят. Повдигнете ли възглавницата, няма начин отдолу да не ви изскочи дървеница. Колко пъти съм й разправяла на мадам, ама не ми обръща внимание. Няма нюх за тази работа.
— А ти имаш ли?
— Как да нямам, господарю! Идват ми наум милион неща, за да се подобри „Христофор Колумб“. Аз влагам ентусиазъм в тази професия. Не съм от ония, дето като не им върви, само се тюхкат и се оплакват, че не им излизал късметът. Не ме ли виждате колко далече съм стигнала? Вече съм най-добрата. Ако се напъна здравата, един ден мога да имам най-доброто заведение в страната, кълна ви се.