Бавачката и Ферула се ненавиждаха. Всяка искаше децата да обичат нея, а не другата, и се натискаше тя да се грижи за Клара в нейните чудатости и приумици. Мълчаливата и непресекваща битка се водеше в кухните, по дворовете, из коридорите, но никога в близост до Клара — двете негласно се бяха договорили да й спестят тази тревога. Ферула бе стигнала дотам, че обичаше Клара с ревнива страст, каквато може да се очаква по-скоро от мнителен съпруг, отколкото от зълва. С времето това надхвърли всякакви граници на благоразумие и започна да се проявява в най-различни детайли, които не отминаха незабелязани за Естебан. Когато той се връщаше от село, Ферула се опитваше да го убеждава, че Клара е в „един от своите лоши моменти“, та да не ходи в леглото на жена си и изобщо да бъде с нея колкото се може по-рядко и за кратко. Приписваше разни препоръки на доктор Куевас, но когато после Естебан питаше лекаря, излизаше, че тя сама си ги е измислила. Мъчеше се по хиляди начини да застане между двамата съпрузи, а когато й се изчерпеха запасите от хитрини и удряше на камък, подучваше трите деца да карат баща си да ги извежда на разходка, майка си — да им чете, двамата — да стоят при тях, защото били с температура, да играят с тях, „горките, искат си своето, искат да са си с татко и с мама, а те по цял ден ги оставят на тая невежа дъртофелница, дето им тъпче главите с бабини деветини и ги видиотява със суеверията си. Най-добре ще е да дадем Бавачката в старопиталище, разправят, че имало един приют за възрастни прислужнички, държали го монахини, бил чудо на чудесата, гледали ги като важни госпожи, не ги карали да работят и ги хранели добре, това би било най-човечно от наша страна, горката Бавачка, вече съвсем не я бива“, нареждаше тя. Без да проумява защо, Естебан започна да се чувства неудобно в собствения си дом. Съзнаваше, че жена му се отчуждава все повече от него и става все по-странна и недостъпна. Не можеше да я спечели нито с подаръци, нито с плахите си прояви на нежност, нито с буйното желание, което го обземаше винаги щом я видеше. С годините любовта му бе пораснала неимоверно, тя не му даваше мир и покой. Искаше Клара да мисли само за него, да няма свой живот и тайни от мъжа си, всичко да споделя с него, всичко, което притежава, да идва от неговите ръце, да е напълно зависима от съпруга си.
Ала в действителност нещата стояха другояче. Клара сякаш се рееше с аероплан във висините, подобно на вуйчо си Маркос, откъсната от земната твърд. Търсеше бога в тибетски учения и упражнения, съветваше се с духовете с помощта на трикраки маси, които почукваха два пъти за „да“, три пъти за „не“, разшифроваше послания от други светове, които можеха да я осведомят дори за състоянието на валежите. Веднъж й изпратиха известие, че под камината има скрито съкровище. Първо нареди да съборят стената, но то не се появи, после стълбището — пак не се намери, веднага след това — половината главна дневна, и пак нищо. В крайна сметка се оказа, че объркан от архитектурните промени, които тя бе направила в къщата, духът не беше обърнал внимание, че скривалището на златните дублони не е в дома на Труеба, а оттатък улицата — в къщата на семейство Угарте. Те обаче отказаха да съборят трапезарията си, защото не хванаха вяра на изложението, представено от испанския призрак.
Клара не умееше дори да среше на плитки дъщеря си Бланка, преди да я изпрати на училище — сресваше я или Ферула, или Бавачката, — но поддържаше с момичето чудесни отношения, основани на същите принципи, на които бяха почивали отношенията й с майка й Нивеа. Разказваха си приказки, четяха магическите книги от вълшебните сандъци, разглеждаха семейните портрети, разправяха си смехории за оня чичо, дето се изпуснал отзад, и за оня другия, слепеца, дето се изтърсил и тупнал като круша от тополата, излизаха да гледат планината и да броят облаците, говореха си на измислен език, като заместваха испанското „т“ с „н“, а „р“-то с „л“ — все едно, че човек слушаше китаеца от перачницата. В това време близнаците Хайме и Николас растяха настрани от женския бином — спазваше се утвърденият по ония времена принцип, че „момчетата трябва да станат мъже“. Виж, жените си се раждаха с генетично заложена женственост, та не им се налагаше да я придобиват в житейските превратности. Близнаците заякваха и загрубяваха в присъщите за възрастта им игри. Отначало ловяха гущери, за да им късат опашките, мишки, за да ги карат да се състезават по скоростно бягане, и пеперуди, за да им махат прашеца от крилата. По-късно преминаха към взаимно тимарене с юмруци и ритници по всички правила, съгласно указанията на същия китаец от перачницата. Изпреварил времето си, той първи донесе в страната хилядолетните познания по азиатски бойни изкуства. Ала никой не му обърна внимание, когато доказваше, че може да чупи тухли с ръка, и тогава реши да отвори своя частна школа. Разори се и най-накрая падна толкова ниско, че трябваше да пере чужди дрехи, за да преживява. Години по-късно близнаците довършиха процеса на възмъжаването си, като бягаха от училище и се намъкваха в пущинака на градското бунище. Там разменяха сребърните прибори на майка си срещу няколко минути забранена любов с едно огромно женище, което можеше да приспи и двамата на гърдите си на холандска крава, да удави и двамата в месестата влага на подмишниците си, да смаже и двамата със слонските си бедра, да доведе и двамата до върха на блаженството с тъмната и топла паст под корема си. Ала това ставаше къде-къде по-късно и Клара не разбра за него, поради което нямаше как да го отбележи в тетрадките си, за да го прочета някой ден аз. Научих го по други пътища.